Сага за Форсайтови

Джон навършваше днес деветнайсет години, а напоследък бе взел вече определено решение. Получил образованието си не в Итън, като баща си, нито в Хароу, като покойния си брат, а в едно от заведенията, които, предназначени да отстранят недостатъците и да запазят добрите страни на пансионерите, може би запазваха лошите и отстраняваха добрите. Джон го завърши в края на април, без да има някаква представа какво ще прави по-нататък. Войната, която изглеждаше, че ще продължава вечно, свърши тъкмо когато той щеше да постъпи в армията, шест месеца предсрочно. И оттогава не можеше да свикне с мисълта, че ще трябва сам да избира. Разисквал бе няколко пъти тая тема с баща си, проявявайки весела готовност към всичко — с изключение, разбира се, на църквата, войската, юриспруденцията, сцената, борсата, медицината, търговията и техниката; от което Джолиън съвършено ясно разбра, че Джон няма желание да се занимава с нищо. Сам той на неговата възраст бе изпитвал същите чувства. Но приятното безделие бе свършило твърде скоро за него поради ранния брак и злополучните му последици. Принуден да стане застрахователен агент във фирмата „Лойд“, той бе забогатял още преди разцвета на своето артистично дарование. Но след като бе „изучил“ — както казват лаиците — момчето си да рисува свинчета и други животни, той бе разбрал, че от Джон няма да излезе художник; а щом не желаеше да работи нищо друго, налагаше се заключението, че навярно ще стане писател. Но уверен, че опитност е необходима дори за тази професия, Джолиън намери за добре Джон да се запише в университета, да пътешества и може би да се подготвя за адвокат. А след това ще види или, по-вероятно, нищо няма да види. Но Джон не взе решение дори пред тези съблазнителни предложения.

Разискванията със сина му затвърдиха у Джолиън предположението, че светът наистина не се е променил. Хората казваха, че е настъпила нова епоха. С дълбокото прозрение на човек, комуто не остава много време за никаква епоха, Джолиън съзираше как, под леко изменената външност, времената са точно такива, каквито си бяха. Човечеството си оставаше все така разделено на два вида: малцинство със склонни към съзерцание души и мнозинство, лишено от подобна отлика, а между тях — пласт хибриди като самия него. Джон изглеждаше да принадлежи към съзерцателните; а това, според баща му, беше лошо предвещание.

Затова именно, преди две седмици, бе изслушал сина си с още по-невесела усмивка: „Бих искал да опитам земеделието, татко, ако няма да ти струва много скъпо. Струва ми се, че то е единственото занимание, при което човек не пакости никому; освен изкуството, разбира се; но този път, за жалост, е затворен за мен.“

Джолиън сдържа усмивката си и отвърна:

— Добре, ще се върнеш, значи, където е бил първият Джолиън през 1760 година. Така ще се потвърди теорията за кръговратния напредък, а, между другото, имаш възможност, то се знае, да отгледаш по-хубави деца от него.

Малко смутен, Джон отговори:

— Но не смяташ ли, татко, че намерението му е добро?

— Не е лошо, мили; и ако наистина му се отдадеш сериозно, можеш да принесеш повече полза от мнозина други, макар и да не е кой знае колко голяма.

На себе си обаче каза: „Но няма да му се отдадеш сериозно. Давам ти четири години. Поне е здравословно. И безвредно.“

След като обмисли въпроса и се посъветва с Айрин, той писа на дъщеря си, мисис Вал Дарти, за да я пита дали познават някой фермер в Даунс256, недалече от тях, който би се съгласил да приеме Джон за подготовка. Отговорът на Холи бе възторжен. Съвсем наблизо имало един прекрасен човек; а те с Вал ще се радват да приемат Джон у дома си.

Момчето щеше да замине на следния ден.

Джолиън пиеше на бавни глътки слабия чай с лимон и съзерцаваше през листата на стария дъб гледката, на която се бе радвал винаги през тия трийсет и две години. Дървото над него не бе остаряло с нито един ден! Все така млади бяха тъмнозлатистите листа; все така стар — бялосивозеленикавия грамаден, грапав дънер. Дърво на безброй спомени, което ще живее столетия още, ако някой дивак не го отсече… Ще види края на старата Англия, ако животът продължи със сегашния темп! Припомни си една вечер преди три години, когато, прегърнал Айрин, гледаше през прозореца как един германски самолет витаеше сякаш точно над старото дърво. На другия ден намериха бомбена яма в нива във фермата на Гейдж. Тогава не знаеше още, че е осъден на смърт. Сега почти му се искаше бомбата да го бе довършила в оная вечер. Щеше да го спаси от днешните тревоги, от часовете студен страх, който го гризеше под лъжичката. Разчитал бе да доживее до нормалната възраст на Форсайтови — поне осемдесет и пет години: Айрин ще бъде тогава на седемдесет. А сега ще й липсва твърде много. Макар че ще й остане Джон — много по-значим в живота й от самия него, обожаващият майка си Джон.