Сага за Форсайтови

Соумс отиде към ъгъла, където бяха закачени едно до друго оригиналният Гойя и копието на фреската „La Vendimia“. Покупката на оригиналния Гойя беше прекрасна илюстрация за това как яркокрилата пеперуда на човешкия живот се вплита в паяжината от парични интереси и увлечения. Прадядото на благородния притежател на истинския Гойя бе придобил картината по време на някаква война в Испания — с една дума, тя беше плячка. Благородният й притежател не бе имал представа за ценността й, докато в деветдесетте години един предприемчив критик бе открил, че някакъв испански художник на име Гойя бил гений. Картината беше най-обикновен Гойя, но почти единствена в Англия, и благородният й притежател стана забележителен човек. Тъй като имаше премного преимущества и аристократична култура, която — независимо от чисто чувствените радости — почива върху по-здравото начало, че човек трябва да знае всичко и да се интересува всестранно от живота, той бе твърдо решил да запази тази вещ, която щеше да допринася за славата му, докато е жив, и да я завещае на държавата. За щастие на Соумс през 1909 година срещу камарата на лордовете бяха отправени жестоки нападки, от които благородният притежател се разтревожи и разгневи. „Ако мислят — каза си той, — че могат да ме грабят и да ме ругаят, жестоко се мамят. Докато ме остави да се радвам спокойно на живота, нацията ще получи някои от картините ми след моята смърт. Но, ако смята да ме подиграва и да ме граби, проклет да съм, ако не продам… всичко. Няма да получи от мене и частния ми имот, и гражданското ми съзнание.“ Размишлявал бе по този въпрос няколко месеца, докато една сутрин, след като бе прочел речта на някакъв държавник269, телеграфира на своя комисионер да дойде заедно с Бодкин. След като прегледа колекцията, Бодкин — чието мнение за пазарната стойност минаваше за най-меродавно — заяви, че ако му дадат свобода на действие за Америка, Германия и други страни, където се интересуват от изкуство, могат да се получат повече пари, отколкото от продажба в Англия. Гражданското съзнание на благородния притежател било добре известно — бе казал Бодкин, — но картините са нещо изключително. Благородният притежател натъпка това мнение в лулата си и го смука цяла година. В края на този срок прочете нова реч от същия държавник и този път телеграфира на комисионерите си. „Предоставете свобода на действие на Бодкин.“ При тази обстановка на Бодкин хрумна нещо, което спаси Гойя и още две изключителни картини за родината на благородния им притежател. От една страна, предложи картините на чуждия пазар, от друга страна, направи списък на частните колекционери в Англия. След като узна възможно най-високите цени в чужбина, той предложи картините на същите цени на колекционери и ги покани, от гражданско съзнание, да дадат по-добра цена. В три случая (включително този с Гойя) от общо двайсет и един тактиката му сполучи. И защо? Един от частните колекционери беше производител на копчета… и бе произвел толкова много, че желаеше съпругата му да се нарича „лейди Бътънс270“. Затова купи на много висока цена една от изключителните картини и я подари на държавата. Това, шушукаха неговите приятели, било „част от общата му игра“. Вторият частен колекционер беше американофоб и купи изключителна картина просто „напук на проклетите янки“. Третият частен колекционер беше Соумс, който — много по-здравомислещ от другите двама — купи картина, след като бе ходил в Мадрид, защото беше уверен, че Гойя, макар и не много ценен в настоящия момент, щеше отново да се наложи; и, като гледаше този портрет, напомнящ със своята непосредственост Хогарт и Мане, но със своя особена, остра красота в рисунъка, той се почувства напълно доволен, че не се бе изсмял, колкото и висока да беше цената — тя беше всъщност най-високата, каквато беше заплащал досега. А до този портрет беше окачена репродукцията на „Ld Vendimia“. Ето я малката пакостница, загледала го със своето замечтано изражение, което той харесваше повече от всяко друго, защото му вдъхваше покой.

Продължаваше да я гледа, когато аромат на пура нахлу в ноздрите му и един глас запита:

— Слушайте, мистър Форсайт, какво смятате да правите с тази малка сбирка?

Белгийчето, чиято майка — сякаш не стигаше фламандската му кръв! — била арменка! Соумс потисна естественото си раздразнение и каза:

— Разбирате ли от картини?

— Как да кажа, и аз имам някоя и друга.

— От постмодернистите?

— Да — а. Аз ги харесвам.

— Какво мислите за тази? — И Соумс посочи Гоген.

Мосю Профон издаде напред долната си устна и късата, заострена брада.

— Намирам я хубава — заяви той; — искате да я продадете ли?

Соумс задържа инстинктивното: „Не съм решил.“ Нямаше защо да хитрува с този чужденец.

— Да — отвърна той.

— Колко искате за нея?

— Колкото съм дал.

— Прието — съгласи се мосю Профон. — С удоволствие ще взема тази картина. Тези постимпресионисти… са ужасно безжизнени, но са забавни. Аз не се интересувам много от картини, макар че имам някоя и друга — съвсем малка колекция.

— А от какво се интересувате?