Сага за Форсайтови

Джек Кардиган ги изгледа, цъфтящ от здраве. Въпросите им му се сториха бръмчене на комар и той махна с ръка да ги отстрани. През време на войната бе поддържал здравето си, за да убива немците, разбира се; но след като войната бе приключила, той или не знаеше, или, от деликатност, не можеше да обясни ръководното си начало.

— Той е прав всъщност — обади се неочаквано мосю Профон, — не ни остава нищо друго, освен да се поддържаме готови за всичко.

Тези думи, прекалено дълбокомислени за чай в неделен ден, биха минали без отговор, ако не беше неумолимият Майкъл Монт.

— Вярно! — извика той. — Това е великото откритие след войната. Всички мислехме, че вървим към напредък… сега вече разбираме, че само се променяме.

— Към по-лошо — заяви искрено мосю Профон.

— Колко насърчително говорите, Профон — промълви Анет.

— Елате да поиграем тенис — предложи Джек Кардиган. — Пипнало ви е лошо настроение. Но веднага ще го прогоним. Играете ли, мистър Монт?

— Опитвам се, сър.

В този момент Соумс стана, дълбоко разтревожен от бъдещето, на чието подготвяне бе посветил целия си живот.

— Като дойде Фльор… — казваше Джек Кардиган.

Да! Защо я нямаше още? Той мина през гостната, хола и главния вход, излезе на алеята и се ослуша за колата. Навред владееше неделна тишина; из въздуха се носеше мирис на цъфнал люляк. Бели облаци се рееха като позлатени от слънцето лебедови пера. Припомни си ясно деня, когато се бе родила Фльор, мъчителното очакване, докато държеше в ръце и нейния живот, и живота на майка й. Спасил я бе тогава, за да стане цветето на неговия живот. А сега! Нима щеше да му създаде тревога… мъка… да му причини страдание? Не му се нравеше тази перспектива! Дрозд прекъсна мислите му със своята вечерна песен… едра птица на акациевото дърво отсреща. Напоследък Соумс бе започнал да се интересува от птиците в своята градина; разхождаше се с Фльор и ги наблюдаваха; нейните очи бяха остри като игли и тя знаеше всяко гнездо. Видя понтера й, легнал на слънце насред алеята. „Е, стари приятелю, и ти ли я чакаш?“ Кучето се приближи полека, помахвайки недоволно с опашка; Соумс го погали машинално по главата. Кучето, птицата, люлякът — всички те бяха за него частица от Фльор; ни повече, ни по-малко! „Премного я обичам! — помисли той. — Премного я обичам!“ Приличаше на корабопритежател, пуснал в мореплаване незастрахован кораб. Незастрахован беше и сега, както някога — толкова отдавна! — когато скиташе, безмълвен и ревнив, из пустия Лондон, с копнежа по оная жена… неговата съпруга… майката на проклетото хлапе! Ах! Ето и колата! Пристигна най-после с багажа, но без Фльор!

— Мис Фльор си идва пеша, сър, по пътеката край реката!

Пеша толкова мили? Соумс погледна смаян. По лицето на водача пробягваше сякаш усмивка. Защо се хилеше! Соумс извърна веднага глава с думите:

— Добре, Симс! — И се прибра.

Качи се отново в картинната галерия. Оттам се виждаше брегът на реката. Застана до прозореца, втренчи поглед нататък, забравил, че ще мине най-малко час, докато тя се покаже по пътеката. Пеша! А онзи приятел се хили! Хлапето!… Той се отстрани рязко от прозореца. Не можеше да я шпионира. Щом иска да крие тайните си от него… да ги крие! Но той не може да я шпионира. Усети сърцето си пусто, горчилката се надигна до устата му. Пресекливите викове на Джек Кардиган, който гонеше топката, и смехът на младия Монт разсичаха тишината и стигаха до него. Надяваше се, че тия двамата ще прогонят оня приятел Профон. А девойката „La vendimia“ стоеше с ръка на хълбока, втренчила нейде зад него унесения си поглед. „Правех всичко за тебе — мислеше той — още от времето, когато беше едва до коляното ми. Нима ще ме… огорчиш сега?“

Но девойката от картината на Гойя не отговори, все така блестяща със своите едва потъмнели багри. „В тази няма живот — помисли Соумс. — А защо другата не идва?“

Трио

Неделното гостуване в Уондсън, в подножието на Варовиковите възвишения, продължи цели девет дни, разтегна почти до скъсване преплетените нишки на издържливостта между четиримата Форсайтови от третото, а може да се каже, и четвърто поколение. Никога досега Фльор не бе била така „fine“, Холи — така бдителна, Вал — така потаен, Джон — така мълчалив и смутен. Земеделските познания, които научи през тази седмица, биха могли да се съберат на върха на ножче и да се разсеят с едно духване. Невиждащ по природа всякаква потайност, а, поради обожанието си към Фльор убеден, че е „глупост“ да скрива своите чувства, той се ядосваше и възмущаваше, но все пак й се подчиняваше, като си почиваше — доколкото беше възможно — от това усилие, когато бяха сами. В четвъртък, докато стояха пред еркерния прозорец в гостната, готови за вечеря, тя му каза:

— Аз заминавам в неделя, Джон, с влака в три и четиридесет от Падингтън. Ако отидеш да видиш вашите в събота, можеш да се върнеш в неделя да ме изпратиш, а след това да се прибереш тук с последния влак. И така, щеше да си ходиш, нали?

Джон кимна.

— Както кажеш, стига да бъда с теб — отвърна той; — само че защо трябва да се преструвам…