Сага за Форсайтови

Джолиън замълча. Принуден да избира между дявола и морската бездна — между мъката пред ужасното признание и скръбта пред двумесечната раздяла с жена си, — той тайно мечтаеше за дявола, но щом тя предпочиташе морето, и той трябваше да се справи някак с него. Това ще бъде най-сетне подготовка за онова заминаване, от което няма връщане. Той я прегърна, целуна я по очите и каза:

— Както искаш, любов моя.

Дует

„Мъничкото“ вълнение, наричано любов, се разраства невероятно, щом се почувства заплашено. Джон стигна до гара Падингтън половин час по-рано, а му се струваше, че е закъснял цяла седмица. Застана, както се бяха уговорили, до павилиона за вестници, в кариран спортен костюм, под който сякаш личеше усиленото биене на сърцето му. Прочете заглавията на романите, изложени в павилиона, и накрая купи един, за да не бъде гледан с подозрение от продавача. Заглавието беше Сърцето на следата и навярно имаше някакъв смисъл. Купи си и списанията Дамско огледало и Земеделец. Всяка минута му се струваше час, изпълнен с ужасни представи. След деветнайсет минути я видя с пътническа чанта в ръка и с носач, който возеше на количка багажа й. Тя се приближи бързо, равнодушно, поздрави го така, като че ли й е брат… — Първа класа — обърна се тя към носача. — Ъглови места, едно срещу друго.

Джон се възхищаваше от невероятното й самообладание.

— Не можем ли да си запазим купе? — прошепна той.

— Няма смисъл. Влакът спира често. Може би след Мейдънхед. Дръжте се непринудено, Джон.

Джон се намръщи. Влязоха… с още двама простаци!… О, ужас! От смущение даде прекалена почерпка на носача. Този дивак не заслужаваше нищо, щом ги бе настанил тъкмо тук, и то с такова изражение, сякаш го бе направил нарочно.

Фльор се закри с Дамско огледало. Джон последва примера й със Земеделец. Влакът потегли. Фльор пусна Дамско огледало и се наведе напред.

— Е-е? — запита тя.

— Сякаш бяха петнайсет дни.

Тя кимна и лицето на Джон просия.

— Дръж се непринудено — прошепна Фльор, като се разсмя.

Джон се почувства оскърбен. Как можеше да се държи непринудено, като го чакаше пътуване в Италия? Възнамеряваше да й съобщи вестта предпазливо, обаче я издрънка наведнъж:

— Пращат ме за два месеца в Италия с мама.

Фльор наведе очи, пребледня леко и прехапа устни.

— О! — каза тя.

Само това. Но и то не беше малко.

Това „о!“ беше като бързо отдръпване на ръка при фехтовка, за подготвяне на нов удар. И той дойде:

— Трябва да отидеш!

— Да отида? — повтори глухо Джон.

— Разбира се.

— Но… два месеца са нещо страшно!

— Не — отвърна Фльор. — Само шест седмици. Дотогава ще ме забравиш. Ще се срещнем в Националната галерия на другия ден след завръщането ти.

Джон се засмя.

— Ами ако ти ме забравиш? — промълви той сред тракането на влака.

Фльор поклати глава.

— Някой друг глупак… — прошепна Джон.

Върхът на обувката й го настъпи.

— Няма друг глупак! — отвърна тя и вдигна Дамско огледало.

Влакът спря. Двамата пътници слязоха. Един се качи.

„Ще умра — помисли Джон, — ако не останем някак сами.“

Влакът продължи; Фльор се наведе пак напред.

— Аз никога не отстъпвам — каза тя. — А ти?

Джон поклати глава живо.

— Никога! — каза той. — Ще ми пишеш ли?

— Не; но ти можеш да ми пишеш. До клуба ми.

И в клуб членуваше значи… Чудесна девойка!

— Измъкна ли нещо от Холи? — прошепна той.

— Опитах се, но нищо не излезе. Не посмях да настоявам.

— Какво може да е било? — извика Джон.

— Непременно ще узная.

Последва продължително мълчание, докато най-после Фльор каза:

— Мейдънхед! Внимавай, Джон!

Влакът спря. Единственият им спътник слезе. Фльор спусна завеската откъм своята стана.

— По-скоро! — извика тя. — Гледай през прозореца колкото може по-зверски!

Джон издуха носа си и се намръщи; никога в живота си не се бе мръщил така! Една стара дама отмина, друга, по-млада, се опита да отвори. Дръжката се завъртя, но вратата не мръдна. Влакът тръгна, младата дама тръгна към друг вагон.

— Какво щастие! — извика Джон. — Вратата се запъна.

— Да — отвърна Фльор. — Аз я задържах.

Влакът потегли; Джон коленичи.

— Следи с поглед коридора — прошепна Фльор. — И бързо!

Устните й срещнаха неговите. И макар целувката им да трая може би десет секунди, душата на Джон напусна тялото му и отлетя така далеко, че, когато седна отново срещу невъзмутимата девойка, беше пребледнял като смъртник. Чу въздишката й и тя му се стори най-ценния звук, който бе чувал досега — най-прекрасното признание, че той значи нещо за нея.

— Шест седмици всъщност не са много време — заяви Фльор; — а ти можеш да ги съкратиш, стига да изглеждаш там спокоен и да не показваш, че мислиш за мен.

Джон се смая.

— Тъкмо това е необходимо, Джон, за да ги убедиш. Не разбираш ли? И ако ние не се променим, когато се върнеш, те ще се откажат вече да стават смешни. Съжалявам само, че не отиваш в Испания; в Мадрид, казва татко, имало картина на Гойя с една девойка, която приличала на мене. Всъщност не прилича… у нас има репродукция от нея.

За Джон това беше слънчев лъч, пронизал мъглата.