Сага за Форсайтови

— Греба, както виждате. — Натисна няколко пъти, като я гледаше с тъжен копнеж. — Вие знаете, разбира се — въздъхна той и престана да гребе, — че дойдох да видя вас, а не картините на баща ви.

Фльор стана.

— Ако не гребете, ще скоча във водата и ще преплувам реката.

— Наистина ли? Тогава ще ми се наложи да ви последвам.

— Закъсняла съм, мистър Монт, и съм уморена; моля ви се, откарайте ме веднага на брега.

Когато тя стъпи на кейчето в градината, Монт се изправи и я загледа, хванал с две ръце косата си.

Фльор се усмихна.

— Недейте! — извика неукротимият Монт. — Зная, че възнамерявате да кажете: „Махнете се, проклети коси!“284

Тя се обърна и му махна с ръка.

— Сбогом, мистър М.М.!

И изчезна между розовите храсти. Погледна часовника си, след това прозорците на къщата. Стори й се странно пуста. Минаваше шест! Гълъбите се прибираха за спане, слънцето осветяваше косо снежнобелите им пера и гълъбарника, а зад тях — върховете на дърветата. От верандата достигаше тракане на билярдни топки — Джек Кардиган навярно, и тихото шумолене на евкалипта — странен южняк в старата английска градина. Стигнала до верандата, Фльор щеше вече да влезе вкъщи, но се спря изведнъж, чула гласове откъм гостната вляво. Майка й и мосю Профон! Зад решетъчната ограда, отделяща билярдната от верандата, дочу думите:

— Няма, Анет!

Знаеше ли баща й, че този човек нарича майка й Анет? Винаги на страната на баща си — децата вземат винаги страна в семействата с обтегнати отношения, — тя се спря нерешително. Говореше майка й със своя тих, звънък, приятен глас. Долови само една дума „demain“285. И отговорът на Профон: „Добре“ Фльор се намръщи. Лек звук наруши тишината. След това гласът на Профон: „Отивам мъничко да се разходя.“

Фльор се стрелна през стъклената врата във всекидневната. Ето го и него — от гостната, през верандата, в градината; тракането на билярдните топки, което бе престанала да чува, докато се вслушваше в другите звукове, се чу отново. Тя тръсна глава, мина в хола и отвори вратата на гостната. Майка й седеше на дивана между двата прозореца с кръстосани нозе, полуотворени устни, притворени очи. Изглеждаше необикновено красива.

— Ах, ето те най-после, Фльор! Баща ти започна да се безпокои!

— Къде е той?

— В картинната галерия. Иди при него!

— Какво ще правиш утре, мамо?

— Утре ли? Отивам в Лондон с леля ти.

— Така и мислех. Ще ми купиш ли един съвсем прост чадър?

— Какъв цвят?

— Зелен. Предполагам, че всички гости си отиват.

— Да, всички; ти ще утешаваш баща си. Ела да ме целунеш.

Фльор прекоси стаята, наведе се, получи целувка по челото и излезе, минавайки покрай следите от нечие тяло върху възглавницата в другия ъгъл на дивана. Почти изтича горе.

Фльор съвсем не беше старомодна дъщеря, която изисква родителите й да уреждат живота си според мерилото, което налагат на нея. Тя държеше за правото да реди своя живот, не тоя на другите; освен това предугаждаше с непогрешим усет какво можеше да е от полза за собствената й кауза. Чувството й към Джон имаше повече изгледи за успех в една разстроена домашна обстановка. Въпреки това беше наранена, като цвете от смразяващ вятър. Ако този човек наистина бе целунал майка й, то… то нещата са наистина сериозни и баща й трябва да ги узнае. „Demain!“ — „Добре!“ А майка й наистина отиваше в града! Щом влезе в своята стая, тя се наведе през прозореца — да поразхлади лицето си, пламнало изведнъж. Джон трябва да е вече на гарата! Какво знаеше баща й за Джон? Навярно всичко… или почти!

Смени роклята си, за да изглежда, че се е върнала доста отдавна, и изтича в галерията.

Соумс се бе застоял упорито пред своя Алфред Стевенс286 — пред своята любима картина. Не се обърна при отварянето на вратата и Фльор разбра, че е сърдит. Промъкна се тихичко зад него, прегърна го, подаде глава през рамото му и долепи буза до неговата. Такова настъпление не бе пропадало ни веднъж досега, но този път пропадна и Фльор зачака най-лошото.

— Дойде си, значи? — каза студено той.

— Само това ли — промълви Фльор — ще ми каже моят лош баща?

И потърка буза в неговата.

Соумс поклати глава, доколкото му бе възможно.

— Защо ме измъчва толкова време, като отлагаше да си дойдеш?

— Но това беше съвсем невинно, мили.

— Съвсем невинно! Много знаеш ти какво е невинно и какво не е!

Фльор отпусна ръце.

— Добре, мили; тогава трябва да ми обясниш, и то съвсем откровено.

Тя отиде да седне на дивана до прозореца.

Баща й бе отвърнал глава от картината и гледаше упорито краката си. Изглеждаше сякаш посивял. „Има хубави малки крака“ — помисли Фльор, срещайки очите му, които той побърза да отвърне.

— Ти си единствената ми утеха — каза ненадейно Соумс. — А как се държиш!

Сърцето на Фльор затуптя по-бързо.

— Как, мили?

Соумс й отправи отново бегъл, макар и нежен поглед.

— Знаеш какво ти казах — продължи той. — Не желая да имам нищо общо с онзи клон от нашия род.

— Добре, татенце, но не разбирам защо аз да нямам.

Соумс се обърна рязко.

— Не желая да разисквам причините — отвърна той, — и трябва да ми вярваш, Фльор.