Сага за Форсайтови

В това усамотение той имаше несравнимата възможност да оцени нещо, което малцина синове могат да разберат: цялостната майчина любов. Съзнанието, че крие нещо от нея, го правеше безспорно прекалено чувствителен; а видът на южняците го караше да се възхищава още повече от нейната красота, която бе чувал да наричат испанска, а сега разбра, че съвсем не е испанска. Красотата й не беше нито английска, нито френска, нито испанска, нито италианска — беше особена! Можа да оцени също, както никога досега, изтънчения усет на майка си. Не би могъл да каже например дали тя бе забелязала унеса му пред „La vendimia“ на Гойя, дали знаеше, че се бе вмъквал и следобед, и на другата сутрин, за да я погледа по половин час; и втори, и трети път. Това не беше Фльор, разбира се, но достатъчно приличаше на нея, за да пробуди мъката — така скъпа на влюбените! — от спомена за видението, застанало до леглото му с вдигната над главата ръка. Да носи в джоба си картичка с репродукция на тази картина, да й се любува скришом, се превърна за Джон в една от ония лоши привички, които, рано или късно, се натрапват на погледа, изострен от любов, страх и ревност. А погледът на майка му бе изострен и от трите. В Гренада бе заловен на местопрестъплението, докато седеше на стоплената от слънцето каменна пейка в парка на заградения с крепостни стени хълм Алхамбра290, откъдето би трябвало да съзерцава пейзажа; мислеше, че майка му разглежда саксиите с шибой между подкастрените акации, когато чу гласа й:

— Това ли е любимият ти Гойя, Джон?

Той сдържа, макар и с малко закъснение, движението, с което би се опитал в училище да скрие някоя тайна записчица, и отговори:

— Да.

— Тя е наистина очарователна; но аз предпочитам „Quitasol“291. Баща ти сигурно би загубил ума си по Гойя; не вярвам да го е виждал, когато е бил в Испания през деветдесет и втора.

През деветдесет и втора! Девет години преди неговото раждане! Какъв е бил по-раншния живот на баща му и майка му? Щом те имаха право да се занимават с бъдещето му, сигурно и той има право да се занимава с миналото им. Джон вдигна очи към майка си. Но нещо в лицето й — изражението, останало от тежки дни, тайнственият печат на вълнения, опасности и страдания — със своята необозрима дълбочина и скъпо платена святост превръщаше сякаш любопитството в безочливост. Майка му трябва да е имала безкрайно интересен живот; беше толкова красива, толкова… толкова… Не можеше да изрази какво изпитва към нея. Стана и загледа града, раззеленелите ниви, венеца озарени от слънцето планини. Нейният живот беше като миналото на този мавритански град — богато, дълбоко, далечно; а неговият собствен живот приличаше на младенец, безнадеждно незнаещ и невинен! Разправяха, че в планините на запад, извисени над синьозелената равнина като изникнали от морето, са живели финикийци — тъмен, странен, тайнствен народ… живеели са там, високо над земята! Животът на майка му беше за него така непознат и тайнствен, както това финикийско минало беше за града, където петли кукуригаха, а деца играеха и викаха ден след ден. Обидно му беше, че тя може да знае целия му живот, а той знае за нея, само че обича него, баща му, и е красива. Това детинско невежество (той не бе участвал дори във войната — предимство, което имаха почти всички!)го принизяваше в собствените му очи.

През нощта от балкона на спалнята си загледа покривите на града… инкрустации от черен кехлибар, слонова кост и злато; лежа дълго буден, заслушан в провикванията на часовите след ударите на градския часовник, а в главата му се редяха стихове:

В стария, в нощния град на Испания
някой заплаква сам в тишината.

Кой ни тревожи с толкоз тъга?

Страж ли повтаря старо предание?
Скитник ли пита нещо луната?

Просто подема на влюбен душата

своя нерадостен вик: „Докога?“

„Нерадостен“ му се стори студена и неизразителна дума, с „безнадежден“ щеше съвсем да се издаде; а не се сещаше за друга четирисрична дума с подходящо ударение, за да може да запази „на влюбен душата“. Минаваше два, когато завърши строфата си, а заспа едва след три, и то, след като си я повтори най-малко двайсет и четири пъти. На другата сутрин я написа и приложи към едно от писмата, които пишеше всеки ден на Фльор, преди да слезе, за да бъде след това със свободна мисъл и общително настроен.