Сага за Форсайтови

Останала без жена си и сина си поради испанската разходка, Джолиън намери, че самотата в Робин Хил е непоносима. Философът, който има всичко, което желае, е твърде различен от философа, който го няма. Все пак, свикнал с мисълта — ако не и с факта — да се примирява, той би издържал може би, ако не беше дъщеря му Джун. Тя го сметна веднага за „проскубано пиле“ и го взе под свое покровителство. След като спаси набързо един пропаднал гравьор, за когото се грижеше, тя пристигна в Робин Хил две седмици след заминаването на Айрин и Джон. Джун живееше сега в Чизуик293, в малка къща с голямо ателие. Форсайтка от щастливите времена, поне по това, че нямаше никакви отговорности, тя се бе приспособила към намалените си доходи по начин, който задоволяваше и нея, и баща й. Тъй като наемът на галерията на Корк Стрийт, купена от баща й заради нея, беше равен на увеличения й данък върху дохода, въпросът се разреши много просто — тя не му пращаше вече наема. Можеше да се очаква, че след осемнайсетгодишно използване на чиста загуба галерията ще започне вече да носи печалба, така че за баща й нямаше да има никаква разлика. По този начин Джун имаше все още хиляда и двеста лири годишен доход, а като намали разходите си за храна и замени двете бедни белгийки с една по-бедна австрийка, оставаше й фактически същият излишък за поддържане на гении. След като прекара три дни в Робин Хил, тя отведе баща си в града. През тези три дни в Робин Хил откри тайната, която баща й пазеше от две години насам, и веднага реши да го лекува. За щастие познаваше най-подходящия човек за целта. Той бе направил чудо с Пол Пост — художника, изпреварил дори футуризма; ядоса се на баща си, защото бе вдигнал насмешливо вежди и защото не бе чувал нито за лекаря, нито за художника.

Никога няма да се излекува, разбира се, ако „не вярва“! А глупост беше да не вярва на човека, излекувал Пол Пост, който неотдавна бе заболял отново, защото се бе преуморил от работа или от разгулен живот. Най-важното у този лечител беше, че разчита на природата. Той изучавал специално естествените функции на организма и, ако у пациента му някоя от тези функции не е наред, предписвал отровата, която ще я предизвика — и готово! Джун беше голяма оптимистка. Ясно беше, че баща й не води природосъобразен живот в Робин Хил, и тя възнамеряваше да възстанови занемарените му функции. Чувстваше, че той не върви в крак с времето, а това е противоестествено; сърцето му имаше нужда от стимулиране. В малката къщица в Чизуик Джун и нейната австрийка — една признателна душа, така предана на Джун, задето я бе прибрала, че имаше опасност да умре от преумора — „стимулираха“ по най-различни начини Джолиън, подготвяйки го за лекуването. Но не успяха да отпуснат вдигнатите му вежди, защото австрийката го събуждаше в осем часа, тъкмо когато той заспиваше; а Джун му вземаше „Таймс“, тъй като било природонесъобразно да чете такива глупости, вместо да с интересува от „живота“. Той не преставаше никога наистина да се възхищава на нейната изобретателност, особено за вечерните часове. За негово добро, както заявяваше сама, макар баща й да подозираше, че тя извлича някаква облага от случая, Джун събираше у дома си „новия век“, представен от сателити на гениите; и „векът“ минаваше тържествено из ателието пред Джолиън във фокстрот или в по-смисления уан-степ, чийто ритъм беше в такова разногласие с музиката, че веждите на Джолиън просто изчезваха в косата от удивление пред изпитанието, наложено върху волята на танцуващите. Със съзнанието, че в редицата на акварелистите стои по-назад от всички претенденти за званието художник, той сядаше в най-тъмния кът и мислеше с изненада за ритъма, в който беше някога възпитан. А когато Джун довеждаше при него някоя девойка или младеж, се опитваше смирено да се издигне, доколкото му е възможно, до тяхното равнище, като си казваше: „Господи, колко съм скучен за тях!“ Наследил неизменната обич на баща си към младежите, все пак се изморяваше да разбира тяхното гледище. Но всичко това беше „стимулиращо“ и той не преставаше да се възхищава от неуморимия дух на дъщеря си. На събранията идваха понякога и самите гении с вирнат нос; Джун ги представяше веднага на баща си. Тя смяташе, че това е от изключителна полза за него, защото гениалността беше една естествена проява, която винаги му бе липсвала… Така мислеше тя, въпреки всичката си любов.