Сага за Форсайтови

„Мъничката“ луна скоро залезе, майската нощ настъпи, тиха и топла, и обгърна със своите ухания и пурпурни багри безбройните капризи, сплетни, страсти, копнежи и съжаления на безброй жени и мъже. Щастлив беше Джек Кардиган, който хъркаше върху бялото рамо на Имоджин — и в съня си дори „винаги готов“; или Тимоти в своя мавзолей, престарял и годен само да спи като младенец. А толкова други будуваха, мечтаеха, страдаха от неуредиците в света.

Падна роса, цветята се свиха; крави пасяха в ливадите край реката, намирайки с език тревата, която не можеха да видят; по Варовиковите възвишения лежаха неподвижни като камъни овце. Фазани по високите дървета на пангборнската гора, чучулиги в тревисти гнезда над каменоломната в Уондсън, лястовици под стрехите на Робин Хил и врабци из Мейфеър — всичко спеше без сънища в безмълвната нощ. Кобилката мейфил, несвикнала още с новото си жилище, дращеше леко по сламата, а редките нощни прелетници — прилепи, пеперуди, бухали — будуваха в топлия мрак. Безцветен и тих, нощният покой обгръщаше мозъка на дневния мир. Само мъжете и жените, яхнали кончетата на тревогите или на любовта, изгаряха в тия самотни часове своите колебливо искрящи мисли и мечти.

Надвесена над прозореца, Фльор чу как часовникът в хола удари глухо дванайсет, чу лекия плясък на риба, внезапния шепот на трепетлика от полъха а на крайбрежния ветрец, далечния грохот на нощен влак, а от време на време и звуци, които никой не би могъл да назове в мрака — тихи, тъмни изрази на незнайните вълнения на хора и животни, птици, машини или може би на някогашни Форсайтовци, Дарти, Кардигановци, дошли да се разходят нощем в света, който е бил някога близък за въплътените им души. Но Фльор не обръщаше внимание на тия звуци. Бързокрилият й, макар и неразделен от тялото дух, прелиташе от вагона към цъфналия плет, стремеше се към Джон, прилепваше към този забранен образ, към гласа му, който не й позволяваха да чуе. Тя сви нос, за да си възвърне чрез уханията на крайбрежната нощ минутата, когато ръката му се бе плъзнала между глога и нейната буза. Дълго стоя така надвесена, в своята маскарадна рокля, копнееща да обгори крилца в свещта на живота; пеперудите докосваха бузите й в своя стремеж към лампата на тоалетната масичка, като не знаеха, че в дома на никой Форсайт няма открит пламък. Но и на нея най-после й се доспа и, забравила звънчетата, тя се отдръпна бързо навътре.

През отворения прозорец на своята спалня, съседна със спалнята на Анет, Соумс, все още буден, чу лекия им звън — долетял сякаш от премигването на звездите или от капналата роса от цветята — ако такива звуци могат да се чуят.

„Каприз! — помисли той. Кой знае! Тя е така упорита! Какво да правя? Фльор!“

Дълго размишлява той така в „мъничката“ нощ.

ВТОРА ЧАСТ

Майка и син

Да кажем, че Джон Форсайт придружи неохотно майка си в Испания, не би било съвсем точно. Той замина, както добро куче тръгва на разходка с господарката си, като оставя на тревата хубав овнешки кокал. Вървеше, но поглеждаше назад към него. Форсайтови обикновено се сърдят, когато им отнемат кокала. Но Джон не беше от тези, които се сърдят. Той обожаваше майка си, освен това за пръв път пътешестваше. Испания смени много лесно Италия — достатъчно бе да каже: „Предпочитам да отидем в Испания, мамо; ти си била вече толкова пъти в Италия; а бих желал това, което ще видим, да бъде и за двама ни ново.“

Макар и наивен, той бе хитър. Не забравяше нито за миг, че възнамерява да съкрати предлаганите два месеца на шест седмици, и затова не бива да издаде желанията си. Беше много добър спътник, въпреки оставения привлекателен кокал и натрапчивата мисъл; беше съвършено равнодушен къде и кога пристигат, не обръщаше внимание на храната, възхищаваше се от страната, чужда за повечето английски пътешественици. Фльор бе проявила дълбока мъдрост, като бе решила да не му пише, защото той пристигаше навред без надежда и нетърпение, и можеше незабавно да съсредоточи вниманието си върху магаретата, звъна на камбаните, свещниците, тихите пасиос289, просяците, децата, кукуригащите петли, сомбрерата, кактусовите плетища, белите планински села, козите, маслиновите дървета, раззеленените поля, пойните птички в мънички клетки, продавачите на вода, залезите, дините, мулетата, грамадните черкви, картините и тънещите в мараня сивокафяви планини на тази вълшебна земя.

Настъпили бяха вече горещините, така че те можеха да се радват на отсъствието на съотечественици. Джон, който — доколкото му беше известно — нямаше в жилите си нито капчица неанглийска кръв, се чувстваше често дълбоко нещастен в обществото на свои сънародници. Отгатваше, че у тях няма нито следа от безразсъдство, а гледището им за света е много по-практично от неговото. Призна пред майка си, че трябва да е много саможив — толкова приятно му беше да е далеко от хората, които биха му говорили за неща, за каквито хората обикновено разговарят. Айрин каза само:

— Да, Джон, разбирам.