Сага за Форсайтови

Гласът, с който бяха казани тези думи, я трогна, но тя си спомни Джон, замълча и започна да чука с ток по ламперията на стената. Заела бе несъзнателно модерна поза, извила единия си крак около другия, подпряла брадичка на свитата китка, протегнала другата ръка пред гърдите си, за да милва прегънатия лакът; в тялото й не бе останала нито една неизвита линия, но то бе запазило все пак своята грациозност.

— Ти знаеш желанията ми — продължи Соумс, — и въпреки това остана още четири дни. Предполагам, че си се върнала с онзи младеж.

Фльор не отделяше поглед от него.

— Не те питам — каза Соумс. — Не правя разследване, когато се касае за твои постъпки.

Фльор скочи изведнъж и загледа навън, подпряла ръце на брадичката си. Слънцето се бе скрило зад дърветата, гълъбите стояха неподвижно накацали по покрива на гълъбарника; тракането на билярдните топки стигаше дотук, а от ъгъла долу, където Джек Кардиган бе завъртял електрическия ключ, прозираше леко сияние.

— Ще бъдеш ли по-щастлив — запита неочаквано тя, — ако ти обещая да не го виждам, да кажем… през следващите шест седмици?

Тя не беше подготвена за трепета в беззвучния му глас:

— Шест седмици ли? Шест години… по-точно шейсет години! Не се самоизмамвай, Фльор, не се самоизмамвай!

Тя се обърна тревожно.

— Какво има всъщност, татко?

Соумс се приближи дотолкова, че можа да види лицето й.

— Не искам да чуя — каза той, — че чувството ти към него е нещо друго, освен каприз. Това би било вече прекалено!

И се засмя.

Фльор, която не бе го чувала никога до сега да се смее така, помисли: „Трябва да е наистина нещо дълбоко. Какво ли е?“ Улови под ръка баща си и каза:

— Да, каприз е, разбира се. Само че аз харесвам своите, а не твоите капризи, мили.

— Моите! — промълви горчиво Соумс и се извърна.

Разляла над реката своята тебеширена белота, светлината навън изглеждаше по-студена. Дърветата бяха загубили веселите си багри. Фльор закопня изведнъж за лицето на Джон, за ръцете му, за устните, докосващи нейните устни! Притисна ръце до гърдите си и се засмя с лек, принуден смях.

— O la la! Каква мъничка тревога! Както би казал Профон. Не обичам този човек, татко.

Видя, че баща й се спря и извади нещо от вътрешния джоб на сакото си.

— Не го обичаш ли? Защо?

— Така — промълви Фльор. — Просто каприз.

— Не — отвърна Соумс. — Не е каприз. — И скъса каквото държеше в ръка. — Имаш право, и аз не го обичам!

— Погледни — прошепна Фльор. — Ето го! Какви противни обувки: човек никога не ги чува.

Проспер Профон се разхождаше в припадащия здрач в ръце в джобовете и подсвиркваше тихо някаква мелодия; спря се, погледна към небето, сякаш казваше: „Не е нещо особено тази мъничка луна!“

Фльор се отдръпна от прозореца.

— Не намираш ли, че прилича на едър котарак? — прошепна тя, а острият звук на билярдните топки се разнесе така остро, като че Джек Кардиган захлупи котарака, луната, каприза и трагедията със своето: „Право в червеното!“

Мосю Профон поднови разходката си, продължавайки да тананика дразнещия мотив. Откъде беше? О, да, от Риголето: donna e mobile287 Тъкмо това можеше да мисли той! Фльор стисна лакътя на баща си.

— Дебне! — промълви тя, когато го видя да свива зад ъгъла на сградата. Настъпил бе гнетящият миг, отделящ деня от нощта — тих, бавен и топъл, с мирис на глог и люляк в крайречния въздух. Внезапно се обади дрозд. Джон сигурно беше вече в Лондон; може би в парка, по моста на Серпантината, и мисли за нея! Лек шум наблизо я накара да обърне глава: баща й продължаваше да къса хартийката в ръцете си. Фльор видя, че беше чек.

— Няма да му продам моя Гоген — каза Соумс. — Не знам какво намират в него леля ти и Имоджин.

— Или мама.

— Майка ти! — възкликна той.

„Горкият татко! — помисли Фльор. — Никога не изглежда щастлив. Истински щастлив. Не искам да го огорчавам още повече, но все пак трябва, щом Джон се върне. Както и да е, доста е за тя нощ…“288

— Отивам да се облека — каза тя.

Като влезе в стаята си, й хрумна да облече маскарадния си костюм. Беше от сърмена тъкан, с шалвари от същия плат, стегнати в глезена, с метнат на рамо пажески плащ, с малки позлатени пантофки, а на главата — Меркуриев шлем със златна карфица; всичко, най-вече шлемът, беше украсено със златни звънчета, които звъняха, щом мръдне глава. Но след като го облече, се натъжи, че Джон не може да я види; жалко беше, че няма да я види поне онзи закачлив младеж Майкъл Монт. Гонгът удари и тя слезе.

Направи сензация в гостната. Уинифред намери костюма й за „безкрайно забавен“, Имоджин бе възхитена, Джек Кардиган го нарече „изумителен“, „великолепен“, „екстра“, „сразяващ“. Мосю Профон се усмихна само с очи и каза: „Много мило костюмче.“ Майка й, прекрасна в черната си рокля, я изгледа, но не каза нищо. На баща й се падна да прояви здрава мисъл:

— Защо си се облякла така? Няма да танцуваш!

Фльор се завъртя, звънчетата дръннаха.

— Каприз!

Соумс я погледна втренчено. Отвърна глава и подаде ръка на Уинифред. Джек Кардиган улови под ръка майка й, Проспер Профон — Имоджин. Фльор тръгна сама, като дрънкаше със звънчетата си…