Сага за Форсайтови

— Семейна идилия! — каза Фльор и се отдръпна до глоговия плет. Цъфналите вейки трепнаха над нея, един грозд от розови цветчета докосна бузата й. Джон протегна ревниво ръка да го отстрани.

— Сбогом, Джон.

Постояха за миг така, с крепко стиснати ръце. Устните им се срещнаха за трети път, а когато се разделиха, Фльор изтича и изчезна през решетъчната вратичка. Джон стоеше, където го бе оставила, притиснал чело до розовия грозд. Изчезнала бе. За цяла вечност… за седем седмици без два дена. А той стоеше тук, пропуснал последната възможност да я види! Изтича към вратичката. Фльор вървеше бързо почти по петите на изостаналите деца. Обърна глава, махна му леко с ръка, забърза и бавно изнизващото се семейство я скри от погледа му.

Той си спомни думите на някогашната смешна песен:

Падингтънски стон… най-тъжния в света
Въздъхна той в гробовен падинсгтънски стон…

И тръгна незабавно назад към редингтънската гора. През целия път до Лондон и оттам, до Уондсън той държеше на колене разтвореното „Сърцето на следата“, а мислено редеше поема, така преливаща от чувство, че не можеше да се излее в рими.

Каприз

Фльор вървеше все така бързо. Бързото движение й се налагаше: беше закъсняла, а щеше да се нуждае и от цялата си съобразителност, когато пристигне. Задмина островите, гората, хотела и вече щеше да вземе ферибота, когато забеляза някаква лодка и в нея изправен младеж, който се държеше за крайбрежните храсти.

— Позволете да ви прекарам, мис Форсайт — каза той. — Дойдох нарочно за това.

Тя го погледна смаяно.

— Няма нищо чудно в случая. Бях у вас, пих чай и реших да ви спестя малко труд. На път ми е — тъкмо се връщам в Пангбърн. Казвам се Монт. Видях ви в картинната галерия — нали помните? — когато баща ви ме покани да видя картините му.

— О! — промълви Фльор. — Да, кърпичката.

На този младеж тя дължеше запознаването си с Джон; пое ръката му и скочи в лодката. Все още развълнувана и леко запъхтяна, тя седна и замълча; но не и младежът. Никога не бе чувала някой да говори толкова много неща за толкова малко време. Каза й възрастта си — двайсет и четири; теглото си — десет стоуна280 и единадесет фунта, местожителството си — много наблизо; описа преживяванията си под огъня на бойното поле и как се чувства човек, когато е бил обгазен281; закритикува „Юнона“, изказа собственото си мнение за тази богиня; спомена репродукцията на Гойя, заяви, че Фльор не прилича много на девойката; очерта набързо положението на Англия; нарече мосю Профон — или както там му беше името! — „добро момче“; намери, че баща й имал няколко великолепни творби, а други — неизвестно откъде „изровени“; изрази надежда, че ще може да дойде пак с лодката, за да поразходи Фльор по реката като човек, заслужаващ пълно доверие; запита какво е мнението й за Чехов и й съобщи своето; пожела да отидат някога заедно на руски балет… Намери името й Фльор Форсайт просто прелест; наруга родителите си, задето са го кръстили Майкъл, сякаш не му стигало, че е Монт; обрисува баща си; каза й, ако иска хубава книга, да прочете Йов282, баща му приличал на него донякъде от времето, когато Йов още притежавал земя.

— Но Йов не е имал земя — промълви Фльор; — той е имал само овце и добитък и е имал чергарски живот.

— Ах! — отвърна Майкъл Монт. — Как бих желал и баща ми да води чергарски живот! Не мислете, че копнея за земята му. Не намирате ли, че земята е ужасно бреме в наши дни?

— Нашият род никога не е имал земя — отвърна Фльор. — Но имаме всичко друго. Струва ми се, че някой от прачичовците ми е имал романтична ферма в Дорсет. Защото родът ни е оттам. Но тя му е създавала повече разходи, отколкото щастие.

— Продал ли я е?

— Не, задържал я.

— Защо?

— Защото никой не искал да я купи.

— За щастие на стареца.

— Не. Не било за щастие. Татко казва, че това го измъчвало; той се казвал Суидин.

— Ах, че забавно име!

— Слушайте, ние не се приближаваме. А се отдалечаваме. Тази река тече.

— Чудесно! — извика Монт, като потопи разсеяно веслата. — Приятно е да срещнеш остроумна девойка.

— Но по-приятно е да срещнеш умен младеж.

Младият Монт вдигна ръка да подръпне косата си.

— Внимавайте! — извика Фльор. — Веслото!

— Нищо му няма! Здраво е — няма да се пречупи!

— Имате ли намерение да гребете? — запита строго Фльор. — Аз искам да се прибера.

— Да — отвърна Монт, — но като се приберете, вече няма да ви видя днес. Fini283, както казало френското девойче, което скочило в кревата, след като изрекло молитвата си. Не благославяте ли деня, в който сте получили майка французойка и такова име?

— Харесвам името си, но то ми е дадено от баща ми. Майка ми е искала да ме нарекат Маргрет.

— Което е безсмислица. Имате ли нещо против да ме наричате М.М. И ще ми позволите ли да ви наричам Ф.Ф.? То е напълно в духа на настоящето.

— Нямам нищо против, стига да се прибера.

Монт натисна по-силно веслото, което затъна и лодката се върна малко назад.

— Противно весло! — каза той.

— Гребете, моля ви се.