Сага за Форсайтови

— Ще поискам да отидем в Испания — каза той, — мама няма да има нищо против. Тя не е била никога в Испания. А баща ми много цени Гойя.

— О, да; баща ти е художник, нали?

— Само акварелист — призна откровено Джон.

Като стигнем в Рединг, Джон, слез пръв и иди да ме чакаш при кавершамския шлюз. Ще изпратя колата да се върне и ще тръгнем пеша покрай реката.

Джон стисна признателно ръката й; и двамата замълчаха, забравили целия свят, макар че поглеждаха с едно око към коридора. Но влакът летеше сякаш двойно по-бързо, а шумът почти се губеше във въздишките на Джон.

— Наближаваме — каза Фльор; — а пътеката покрай брега е съвсем открита. Още веднъж! О, Джон, не ме забравяй!

Джон й отвърна с целувка. След миг един поруменял, разсеян младеж скочи от влака и изтича по перона, като ровеше из джобовете за билета си.

Когато най-сетне Фльр го настигна по крайбрежната пътека отвъд кавершамския шлюз, той бе успял да си възвърне до известна степен равновесието. Щом трябва да се разделят, няма да прави зрелища. Ветрецът откъм светлата река извръщаше към слънцето бледата страна на върбовите листа и придружаваше с шумола си двамата млади.

— Казах на шофьора ни, че ми се е завило свят от влака — обясни Фльор. — Естествено ли се държа, когато слезе на перона?

— Не зная. Какво значи, според теб, „естествено“?

— За теб е естествено да изглеждаш сериозен и щастлив. Когато те видях за първи път, ми се стори, че съвсем не ще приличаш на другите хора.

— Точно това помислих и аз, когато те видях първия път. Веднага разбрах, че никога не ще обикна друга девойка.

Фльор се засмя.

— Ние сме невероятно млади. А младежките мечти за любов са отживелица, Джон, освен това са и страшно губене на време. Помисли какви развлечения можеш да имаш! Та ти дори не си започнал още да живееш; просто срамота! Аз също. Като си помисля само!

В душата на Джон нахлу смут. Как можеше да приказва тя така, тъкмо когато щяха да се разделят?

— Ако наистина мислиш така — заяви той, — не мога да замина. Ще кажа на мама, че трябва да се заловя за работа. При сегашното положение в света!

— Положението в света ли?

Джон пъхна дълбоко ръце в джобовете си.

— Разбира се! — отвърна той. — Помисли колко хора мрат от глад!

Фльор поклати глава:

— Не, аз не искам да провалям живота си за глупости!

— Глупости ли? Но сегашното положение на нещата е ужасно и човек е длъжен да помогне!

— О, да! Всичко това ми е известно. Само че ти не можеш да помогнеш на хората, Джон. Те са непоправими. Докато ги измъкнеш от една беда, ще нахълтат в друга. Погледни ги: продължават да се бият, да заговорничат, да се борят, макар че непременно мрат на цели купища. Идиоти!

— Не ти ли е жал за тях?

— Жал ми е… но нямам намерение да страдам заради тях — няма смисъл.

Замълчаха, всеки смутен от това първо надникване в душата на другия.

— Аз намирам хората за скотове и идиоти — повтори упорито Фльор.

— Аз пък мисля, че са просто нещастници — отвърна Джон.

Бяха готови да се скарат… и то в ужасен, върховен миг, когато раздялата надничаше вече от близките пролуки между върбите!

Джон се закова на място. По челото му изби пот, нозете и ръцете му затрепераха. Фльор също се бе спряла и гледаше намръщено реката.

— Аз трябва да вярвам в нещо — промълви страдалчески Джон. — Предполагам, че всички сме създадени, за да се радваме на живота.

Фльор се изсмя.

— Да. Тъкмо това вие няма да постигнеш, ако вървиш по тоя път. Но твоята представа за радост е, може би, да се измъчваш. А хората като теб не са малко, то се знае.

Тя бе пребледняла, очите й бяха потъмнели, устните — станали още по-тънки. Фльор ли беше тази, която гледаше втренчено водата? Джон изпита странното чувство, че изживява някаква сцена от роман, когато влюбеният трябва да избира между любовта и дълга. Нищо на този свят не беше по-упоително от този бърз поглед. Той му подейства точно така, както подръпването на верижка действува на куче — накара го да завърти опашка и да тръгне след нея с изплезен език.

— Да престанем с тия глупости — каза тя. — Времето ни е съвсем кратко. Погледни, Джон, оттук можеш да видиш къде ще мине реката. Ето там, при завоя, където почва гората.

Джон видя заострен покрив, един-два комина, късче стена между дърветата — и усети, че сърцето му замира.

— Не бива да се бавя повече. Няма смисъл да продължаваме отвъд оня плет, много е открито зад него. Да стигнем дотам и да се сбогуваме.

Един до друг, ръка за ръка, вървяха мълчаливо към плета от цъфнал бял и розов глог.

— Клубът ми е „Талисман“, Стратън Стрийт, Пикадили. Там писмата ми са в пълна безопасност, отивам редовно веднъж в седмицата.

Джон кимна. Лицето му се бе затворило, очите му гледаха право напред.

— Днес е трийсет и първи май — каза Фльор; — на девети юли в три часа ще бъда пред „Бакхус и Ариадна“; съгласен?

— Съгласен.

— Ако ти е тежко, както на мене, работата е наред. Нека минат тези хора!

Мъж и жена, извели на въздух децата си, се изнизаха в празнично шествие.

И последният влезе през решетъчната врата.