Сага за Форсайтови

Фльор плъзна малкия си пръст по дланта му.

— Нямаш никакъв усет, Джон, трябва да оставиш всичко на мен. Въпросът с нашите е много сериозен. Ако искаме един ден да бъдем заедно, трябва да се крием сега. — Вратата се отвори и тя веднага добави високо: — Вие сте тъпак, Джон.

Нещо се преметна в душата му; той не можеше да понася това хитруване при едно така естествено, всемогъщо и сладостно чувство.

В петък, в единадесет часа вечерта, приготвил вече пътническата си чанта, той се бе навел през прозореца, полунатъжен, полуунесен в мечтата за Падингтънската гара, когато му се счу лек шум, сякаш някой почука с нокът на вратата. Изтича нататък и се ослуша. Звукът се повтори. Да, нокът беше. Той отвори. О! Какво прекрасно видение влезе!

— Исках да ти се представя в маскараден костюм — каза то и застана до края на леглото.

Джон въздъхна дълбоко, облегнат на вратата. Видението беше с бял муселин на главата, с ефирно шалче, обвило голата шия над виненочервена рокля, богато набрана около тънката талия. Подпряло бе една ръка на хълбока си, а в другата, вдигната под прав ъгъл, държеше ветрило, което докосваше главата.

— Би трябвало да държа кошница с грозде — прошепна видението, — но нямам. Костюмът е по картина на Гойя. Позата също. Харесваш ли я?

— Мечта!

Видението се завъртя.

— Пипни и погледни!

Джон коленичи и докосна почтително полата.

— С цвят на грозде — продължи шепотът, — истинско грозде… La vendimia… гроздоберът.

Пръстите на Джон едва докоснаха талията й от двете страни; той вдигна към нея обожаващ поглед.

— О, Джон! — промълви видението, наведе се, целуна го по челото, завъртя се отново, плъзна се напред и изчезна.

Джон остана коленичил, склонил глава на леглото. Не помнеше колко време е стоял така. Лекият шум на нокътя по вратата, шумоленето на стъпките и полата продължаваха… като насън… около него; а видението се усмихваше и шепнеше пред затворените му очи, излъчвайки леко ухание на нарцис. Там, между веждите, където го бе целунало, той усещаше хлад, сякаш го бе докоснало цвете. Душата му бе изпълнена с любов, любовта на младеж към девойка, любов, която знае толкова малко, а се надява на толкова много, която за нищо на света не би слязла от висините, а с времето ще трябва да се превърне в уханен спомен… в гибелна страст… в досаден брак… или, понякога, съвсем рядко, в обилен, сладък гроздобер, в грозде с цвят на залязващо слънце.

И сега, и по-рано говорихме достатъчно за Джон Форсайт, посочвайки колко дълъг беше изминатия път между него и прадядо му, първият Джолиън от приморския Дорсет. Джон беше чувствителен като девойка, по-чувствителен от девет измежду десет съвременни девойки; с въображение на кой да е от художниците, покровителстван от сестра му Джун; нежен като истински син на свята майка и своя баща. И все пак в глъбините на душата му бе останало нещичко от стария родоначалник, скрита волева сила, страх да не издаде своите чувства, решителност, която не умее да се признава за победена. Чувствителните, надарени с въображение, и нежни юноши обикновено страдат в училище, но Джон криеше инстинктивно истинския си образ и затова беше нормално нещастен. Досега беше напълно откровен и естествен само с майка си; но тази събора се връщаше у дома си в Робон Хил с натъжено сърце, защото Фльор бе казала, че не бива да бъде откровен и естествен с тази, от която никога не бе скривал нищо; не бива дори да й каже, че са се видели пак, освен ако разбере, че тя вече е знаела. Това му се стори така непоносимо, че едва не изпрати вкъщи телеграма да се извини под някакъв предлог и да остане в Лондон. А първото нещо, което майка му каза, беше:

— Значи, ти си видял нашата малка приятелка от сладкарницата, Джон! Как ти се стори при новата среща?

С облекчение, но силно поруменял, Джон отвърна:

— О, чудесна е, мамо!

Ръката й притисна неговата.

Джон не бе обичал никога майка си така, както в тази минута, когато сякаш опровергаваше страховете на Фльор и възвръщаше душевния му покой. Той се обърна да я погледне, но нещо в усмихнатото й лице — нещо, което само той навярно можеше да долови — спря напиращите думи. Може ли страхът да се придружава от усмивка? Ако може, лицето й изразяваше страх. А Джон изрече съвсем други думи за земеделските занимания, за Холи, за Варовиковите възвишения. Говореше бързо и очакваше тя сама да насочи разговора към Фльор. Но това не стана. Не я спомена и баща му, макар че и той сигурно знаеше. Какво осакатяване, какво проваляне на действителността имаше в това премълчаване за Фльор… когато той беше така изпълнен с мисълта за нея; когато майка му беше така изпълнена с мисълта за Джон; а баща му — така изпълнен с мисълта за майка му! Така прекараха тримата тази съботна вечер!