Сага за Форсайтови

Мосю Профон вдигна рамене.

— Животът е противен като борба между маймуни за празни орехови черупки.

— Млад сте още — отвърна Соумс. Ако този приятел искаше да прави обобщения, няма защо да намеква, че собствеността е загубила здравите си основи!

— Не се тревожа — отвърна усмихнато мосю Профон; — родили сме се, ще умрем. Половината свят гладува. Аз храня една малка група деца в родината ми; но каква полза от това? Все едно, че хвърлям парите на вятъра.

Соумс го погледна и се обърна отново към Гойя. Не разбираше какво иска този приятел.

— За колко да напиша чек?

— Петстотин — отвърна кротко Соумс; — но не искам да я взимате, ако не държите на нея.

— Моля ви се — възрази мосю Профон. — Ще се радвам да имам тази картина.

Написа чека със стило с тежка златна украса. Соумс го наблюдаваше неловко. Как бе разбрал този приятел желанието му да продаде картината? Мосю Профон подаде чека.

— Отношението на англичаните към картините е ужасно забавно — заяви той. — Както и на французите, пък и на моите сънародници. Ужасно забавно.

— Не ви разбирам. — отвърна студено Соумс.

— Като към шапките — продължи загадъчно Профон, — малки, големи, с извити или спуснати краища… според модата. Ужасно забавно.

Усмихна се и отплава из галерията, син и плътен като дима на първокачествената си пура.

Соумс бе взел чека с такова чувство, сякаш бе поставена под въпрос самата същност на правото на собственост. „Космополит“ — помисли той, докато наблюдаваше как Профон се появи под верандата с Анет и тръгна през моравата към реката. Соумс не разбираше какво намира жена му в този приятел, освен че говори нейния език; мина му през ум и това, което мосю Профан би нарекъл „едно мъничко съмненийце“ — не беше ли Анет прекалено красива и не беше ли опасно да се разхожда с такъв „космополит“? Дори от това разстояние виждаше как димът от пурата на Профон се извива на бавни спирали в спокойния светъл въздух; и сивите обувки от шведска кожа, и сивата шапка… Този приятел беше денди! Виждаше как жена му обръща глава — съвършено права върху съблазнителната шия и рамене. Това извиване на шията й му се струваше винаги някак прекалено превзето, оперетно… не съвсем изискано. Наблюдаваше ги как вървят по пътеката в дъното на градината. Към тях се присъедини младеж във фланелен костюм — сигурно някой празничен гост, пристигнал по реката. Соумс се върна при Гойя. Все още гледаше девойката — двойник на Фльор, разтревожен от новината, която му бе съобщила Уинифред, когато гласът на жена му съобщи:

— Мистър Майкъл Монт, Соумс. Поканили си го да види картините ти.

Веселият младеж от галерията на Корк Стрийт!

— Ето ме и мене, сър; живея само на четири мили от Пънгборн271. Чудесен ден, нали?

Изправен пред последиците от своята любезност, Соумс загледа изпитателно госта. Устата на младежа беше прекалено голяма и извита — изглеждаше, като че постоянно се смее. И защо не остави тия глупави мустачки да порастат докрай, за да не прилича на шут от мюзикхол? Какво целят днешните младежи, като унижават съзнателно своята класа с тия четчици за зъби върху горната си устна или с късите безформени бакенбарди? Превзети млади идиоти! Иначе момчето беше прилично, а фланеления костюм — чист.

— Радвам се да ви видя — поздрави го Соумс.

Младежът, който досега се оглеждаше насам-натам, изведнъж закова погледа си.

— Ето — заяви той — това се казва картина!

Соумс видя със смесени чувства, че забележката се отнася до репродукцията на Гойя.

— Да — отвърна сухо той. — Но това не е истински Гойя. А репродукция. Поръчах я, защото напомня дъщеря ми.

— То се знае! Веднага си казах, че лицето ми е познато, сър. Тук ли е тя?

Откровеността в това любопитство просто обезоръжи Соумс.

— Ще се върне след чая — отговори той. — Искате ли да разгледате картините?

И Соумс започна обиколката, която никога не му дотягаше. Не очакваше особено разбиране от човек, който бе взел репродукция за оригинал, но, докато минаваха от един отдел на друг, от една епоха на друга, бе смаян от прямите и уместни забележки на младежа. Сам прозорлив по природа и дори чутовен зад своята маска, Соумс не бе пропилял трийсет и осем години за тази единствена своя слабост, без да научи от картините и нещо извън пазарната им стойност. Той беше, така да се каже, липсващото звено между художника, купувача и продавача. „Изкуството за самото изкуство“ и така нататък бяха, разбира се, празни приказки. Но естетическото чувство и добрият вкус дават на художествената творба постоянната й пазарна стойност, създават я, с други думи, като „произведение на изкуството.“ В това няма нищо странно. А той беше така свикнал с овчедушните, нищо невиждащи посетители, че веднага се изненада от човека, който не се колебаеше да каже за Мауве272: „Хубави стари купи сено!“, а за Джеймс Марис273: „Просто ги е изрисувал и понамацал! Мато274 е истинският майстор, сър; човек би могъл да копае неговата земя!“ Но едва когато момъкът подсвирна пред един Уистлър275 с думите: „Мислите ли, че наистина е виждал някога гола жена, сър?“ — Соумс каза: