Сага за Форсайтови

След вечеря майка му посвири; избираше сякаш нарочно все негови любими неща. А той седеше, обгърнал с ръка коляно, забравил да приглади косата си, в която бе заровил преди малко пръсти. Гледаше майка си, докато тя свиреше, но виждаше Фльор… Фльор в светлината на лунната овощна градина, Фльор в огряната от слънце каменоломна, Фльор в маскарадния костюм… олюлява се, шепне, навежда се и го целува по челото. По едно време, както слушаше, се забрави и погледна баща си в другото кресло. Защо баща му гледаше така? Изражението му беше толкова тъжно и необяснимо. Изпълнен с угризения, Джон стана и отиде да седне върху страничното облегало на бащиното кресло. Оттам не можеше да вижда лицето му; и видя отново Фльор… в тънките, бели пръсти на майка си, които се плъзгаха по клавишите, в профила и в посребрените й коси; и в дъното на дългата стая, в отворения прозорец, зад който пристъпваше майската нощ.

Когато се качи да си легне, майка му отиде при него. Застана до прозореца и каза:

— Кипарисите, които дядо ти посади някога, израснаха чудесно. Винаги ми се струват особено прекрасни при лунна светлина. Жалко, че не познаваш дядо си, Джон.

— Омъжена ли беше за татко, докато той беше жив? — запита неочаквано Джон.

— Не, мили; той почина през деветдесет и втора година… много стар… на осемдесет и пет години, струва ми се.

— Прилича ли татко на него?

— Малко; татко ти е по-изтънчен и не така внушителен.

— Това зная от портрета на дядо; кой го е рисувал?

— Някое „проскубано пиле“ на Джун. Но портретът е добър.

Джон улови майка си подръка.

— Разправи ми за семейната вражда, мамо.

Усети, че ръката й потрепери.

— Не, мили; това трябва да стори някой ден татко ти, ако намери за уместно.

— Нима е било нещо толкова сериозно? — запита задъхано Джон.

— Да.

Настъпи мълчание, при което никой от тях не разбра лакътят ли, или ръката, пъхната под него, трепери по-силно.

— Някои хора — започна меко Айрин — мислят, че нащърбената луна е зловеща; но за мене тя винаги е прекрасна. Погледни сенките на кипарисите! Знаеш ли, Джон, татко ти предлага двамата с теб да отидем в Италия за два месеца. Искаш ли?

Джон измъкна ръката си изпод лакътя й — така рязко и объркано беше чувството, което го обзе. В Италия с майка си! Преди две седмици това би било мечта; сега го смути; почувства, че внезапното предложение е свързано с Фльор. Той отговори със запъване:

— О, да! Само че… не зная. Трябва ли… още щом започнах? Бих искал да си помисля.

Гласът й отвърна спокойно и нежно:

— Да, мили, помисли. Но по-добре сега, отколкото, когато сериозно се заловиш със стопанство. В Италия с тебе!… Ще бъде прекрасно!

Джон обгърна талията й — все още тънка и крепка като на девойка.

— Мислиш ли, че можеш да оставиш татко? — запита неуверено той, защото чувстваше, че е неискрен.

— Предложението е от татко ти; той смята, че ти трябва поне да видиш Италия, преди да се заловиш сериозно с каквото и да е.

Чувството за неискреност угасна у Джон; той разбра — да, разбра! — че баща му и майка му са също така неискрени. Просто искаха да го отдалечат от Фльор. Сърцето му се ожесточи. Усетила сякаш това, което ставаше в него, майка му каза:

— Лека нощ, мили! Наспи се добре и помисли. Но ще бъде прекрасно!

Тя го притисна така бързо, че той не успя да зърне лицето й. Останал сам, Джон се почувства точно така, както се чувстваше някога, когато се случеше да е направил пакост: страдаше, защото не е бил добър, а и защото чувстваше, че е прав.

След като постоя една минутка в стаята си, Айрин мина през гардеробната между нейната стая и тази на съпруга й.

— И така?

— Ще помисли, Джолиън.

Загледан в уморената усмивка на устните й, Джолиън отвърна спокойно:

— По-добре би било да позволиш да му разкажа и да свърши всичко. Джон е джентълмен по душа; трябва само да разбере…

— Само! Но той не може да разбере; невъзможно е.

— Аз мисля, че бих разбрал на неговата възраст.

Айрин взе ръката му.

— Ти си бил винаги по-голям реалист от Джон; и не така невинен.

— Това е вярно — отвърна Джолиън. — Странно, нали? И ти, и аз бихме разказали на всички историята си, без да се срамуваме; но пред собственото ни дете се стъписахме.

— Защото не искахме да знаем дали хората одобряват постъпката ни, или не.

— Джон няма да ни укори!

— Напротив, Джолиън! Той е влюбен, чувствам, че е влюбен. И ще си каже: „Майка ми се е омъжила някога без любов? Как е могла!“ Това ще му се стори престъпление! Каквото и беше!

Джолиън стисна ръката й и каза с пресилена усмивка:

— Ох! Защо се раждаме млади? Ако се раждахме стари и се подмладявахме с годините, щяхме да разбираме кое как се случва и бихме отхвърлили тази проклета нетолерантност. Но знаеш ли, ако момчето е наистина влюбено, Италия не ще му помогне да забрави. Ние сме упорита порода; а той ще разбере от вътрешния си усет защо го изпращаме. Нищо друго не ще го излекува освен сътресението, когато му кажем.

— Да опитаме все пак.