Сага за Форсайтови

Към обяд същия ден, както седеше на постланата с плочи тераса в хотела, почувства внезапна тъпа болка във врата, някакво особено усещане в очите, и почти веднага му прилоша. Слънцето го бе парнало с прекалено пламенна ласка. Следващите три дни прекара почти на тъмно, в тъпо, болезнено безразличие към всичко, освен към леда на челото и усмивката на майка си. Тя не се отдели от стаята му, не напусна нито за миг безмълвното си бдение, което се струваше на Джон ангелско. Но имаше минути, когато му беше много тъжно и ужасно му се искаше да го види Фльор. Неведнъж, със сълзи на очи, той се сбогува трогателно във въображението си със нея и със света, приготви дори прощалното си писмо; ще й го прати по майка си… която щеше да се разкайва до последния си ден, задето се е опитала да ги раздели… Горката мама! Но не пропусна, разбира се, да съобрази, че има вече оправдание да ускори завръщането.

Към шест и половина всяка вечер започваше „гасгача“-та на камбаните — кънтящ порой от звуци, който се извисяваше от града и пресрещаше с ехото си новия си звън. След като ги чу и на четвъртия ден, Джон каза ненадейно:

— Бих желал да се върнем в Англия, мамо; слънцето е прекалено силно тук.

— Добре, мили. Веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш.

Той се почувства изведнъж по-здрав и… по-жалък.

Отсъствали бяха пет седмици, когато отпътуваха за вкъщи. Съзнанието на Джон се проясни напълно, но трябваше да носи шапка, подплатена от майка му с няколко пласта оранжева и зелена коприна, и все още се движеше повече по сянка. Сега, когато продължителната борба да се прикриват един от друг приближаваше своя край, той се питаше дали майка му съзира неговото нетърпение да се върне по-скоро към това, от което го бе отделила. Осъдени от испанското провидение да прекарат едно денонощие в Мадрид в очакване на съответния влак, съвсем естествено беше да отидат още веднъж в Прадо292. Този път Джон беше умишлено равнодушен пред девойката на Гойя. Сега, когато се връщаше при Фльор, можеше да се задоволи с по-кратко съзерцание. Но майка му се застоя пред картината и каза:

— Лицето и фигурата на девойката са прекрасни!

Джон я изслуша неловко. Отгатнала ли бе? Той разбра отново, че не може да се сравнява с нея по самообладание и усет. С някаква свръхчувствителност, чиято тайна не бе успял да открие, тя долавяше пулса на младостта му; разбираше по инстинкт неговите надежди, страхове и желания. Той се чувстваше ужасно смутен и виновен; защото, за разлика от повечето младежи, имаше съвест. Би желал майка му да бъде откровена с него, почти се надяваше на открита борба. Но не настъпиха нито откровеност, нито борба; спокойно и мълчаливо пътуваха те към север. Така научи той за пръв път как жените умеят да изчакват много по-добре от мъжете. Спряха за един ден и в Париж. Джон се огорчи, защото единият ден бе последван от втори заради някаква шивачка, сякаш майка му, красива във всяка дреха, имаше нужда от специална рокля! Най-щастливият миг от цялото пътешествие беше този, когато стъпи на парахода за Фолкстоун.

Застанала до фалшборта под ръка с него, майка му каза:

— Страхувам се, че пътешествието не те развлече, Джон. Но ти беше много мил към мене.

Джон притисна ръката й.

— Напротив, много ми беше приятно… като изключим главоболието накрая.

Сега, когато пътуването свърши, миналите седмици му се сториха вълшебни и той изпита мъчителната наслада, която се бе опитал да надраска в стихове за ридаещия в нощта глас — чувство, каквото бе притежавал като дете, когато слушаше жадно Шопен и му се искаше да заплаче. И се питаше защо и той не може, както му бе казала тя, да каже съвсем просто: „Ти беше така мила с мене.“

Странно… защо човек не може да бъде никога любезен и естествен? Вместо това каза:

— Навярно ще ни хване морска болест.

Така и стана; и те пристигнаха в Лондон отслабнали след едно отсъствие от цели шест седмици и два дена, през които не намекнаха нито веднъж за въпроса, ненапуснал, навярно, нито за миг мисълта им.

Бащи и дъщери