Сага за Форсайтови

Това беше всичко, което можа да измъкне от него; но въпросът продължи да измъчва съзнанието й. Тя не понасяше „злото под камък“. И изпитваше потаен стремеж да тикне въпроса към разрешение. Трябваше да каже на Джон, та или чувството му да увехне, още едва напъпило, или, въпреки миналото, да разцъфти и да даде плод. Тя реши да види Фльор, за да добие лична преценка. А веднъж решила нещо, Джун смяташе деликатността за не особено важно съображение. В края на краищата тя беше племенница на Соумс, и двамата се интересуваха от картини. Ще отиде да му каже, че би трябвало да купи нещо от Пол Пост или, може би, някаква скулптура от Борис Струмоловски; нямаше да спомене, разбира се, на баща си. Отиде в следния неделен ден; имаше такова решително изражение, че мъчно можа да наеме файтон на гарата в Рединг. Околностите на реката бяха прекрасни в тия дни на собствения й месец294 и Джун почувства почти болезнено тяхната прелест. Прекарала живота си, без да узнае какво е любовно уединение, тя беше влюбена до безумие в природната красота. Когато наближи красивия кът, където Соумс се бе настанил, изпрати обратно файтона, защото желаеше, след като приключи работата си, да се порадва на бистрата вода и на гората. Така че пред входа на дома му пристигна пеша и предаде лично картичката си. Когато нервите й не трепваха, разбираше, че е тръгнала по пътя на най-лекото съпротивление, не от благороден дълг. Въведоха я в гостната, която — макар и не в неин стил — се отличаваше с разкошна изисканост. Докато си мислеше: „Прекалено добър вкус… прекалено много украшения“, тя зърна в едно старинно огледало с полирана рамка фигурата на девойка, която излизаше откъм терасата. С бяла рокля, с бели рози в ръка, отразена в сребристосивото езеро на стъклото, девойката приличаше на видение, сякаш някой прелестен дух бе долетял от зелената градина.

— Добър ден — поздрави Джун, като се обърна. — Аз съм племенница на баща ви.

— О, да; видях ви в сладкарницата.

— С по-малкия ми природен брат. Тук ли е баща ви?

— Ей сега ще се върне. Излезе да се поразходи.

Джун сви леко сините и очи и вирна решителната брадичка.

— Вие се казвате Фльор, нали? Чувах за вас от Холи. Как ви се струва Джон?

Девойката вдигна розите, които държеше в ръка, погледна я и отговори спокойно:

— Много мило момче.

— Никак не прилича на мене, нито на Холи, нали?

— Никак.

„Хладнокръвна“ — помисли Джун.

А девойката каза ненадейно:

— Бих желала да ми кажете защо нашите семейства не се разбират.

Джун бе посъветвала баща си да отговори на този въпрос, но, когато го зададоха на нея, замълча: било защото девойката се опитваше да й изтръгне нещо, било защото човек не върши винаги това, което препоръчва на теория.

— Знаете ли — продължи девойката, — най-сигурният път някой да научи една тайна е да я скриете от него. Баща ми казва, че било някаква разпра за собственост. Аз не му вярвам: ние сме толкова богати, колкото и те. Не може семействата ни да са били такива burgeois.295

Джун се изчерви. Почувства се оскърбена, че тази дума бе изречена за дядо й и баща й.

— Дядо ми — отвърна тя — беше толкова щедър, както и баща ми; нито един от двамата не може да бъде наречен burgeois.

— Добре, какво е било тогава? — настоя девойката. Разбрала, че тази млада Форсайт смята да получи каквото иска, Джун реши веднага да я изпревари, като научи сама нещо от нея.

— Защо искате да узнаете?

Девойката помириса розите.

— Просто защото не ми казват.

— Добре, за собственост е било наистина; но има разни видове собственост.

— Още по-зле. Сега вече непременно трябва да узная.

Решителното личице на Джун трепна. Косите й се бяха разпилели изпод кръглото кепе. Изглеждаше съвсем млада, сякаш срещата им я бе подмладила.

— Слушайте — отвърна тя, — аз видях, че вие изпуснахте нарочно кърпичката си. Има ли нещо между вас и Джон? Ако има, „изпуснете“ и него.

Девойката пребледня, но се усмихна.

— Ако имаше нещо, не по този начин, във всеки случай, бихте ме принудили да се откажа.

При този смел отговор Джун подаде ръка:

— Харесвате ми; но не обичам баща ви; никога не съм го обичала. Можем да бъдем откровени.

— Това ли дойдохте да ми кажете?

Джун се засмя.

— Не, дойдох да видя вас.

— Много мило от ваша страна.

Девойката умееше да парира ударите.

— Моите години са два пъти и половина повече от вашите — каза Джун, — но напълно ви съчувствам. Ужасно е да не постигнеш, каквото желаеш.

Девойката пак се усмихна:

— Все пак мисля, че трябва да ми разкажете.

Как държи на своето това дете!

— Тайната не е моя. Но ще видя какво бих могла да сторя; защото смятам, че и вие, и Джон трябва да узнаете. А сега ще ви кажа сбогом.

— Няма ли да дочакате татко?

Джун поклати глава.

— Как мога да мина на другия бряг?

— Ще ви отведа с лодката.

— Слушайте — заяви, без да мисли Джун, — елате при мене при следното си идване в Лондон. Ето адреса ми. Обикновено имам гости вечер — млади хора. Но на ваше място не бих казала на баща си.

Девойката кимна.