Сага за Форсайтови

След като откара през реката своята по-голяма братовчедка, Фльор не слезе веднага на брега, където имаше слънце. Спокойната прелест на следобеда очарова за момент девойката, не особено склонна към отвлечен и поетичен размисъл. В ливадата отвъд пясъка, където оставяше обикновено лодката си, косачка, теглена от сив кон, бе започнала ранна коситба. Тя гледаше като омагьосана как откосите, така гладни и свежи наглед, падат през и зад леките колела. Тракането и свистенето се сливаха с шепота на тополите и върбите и гукането на дивите гълъби в истинска речна песен. А покрай лодката, в дълбоката зелена вода, водорасли се виеха, повдигани от течението, като жълти змии; пъстри крави дремеха на сянка и помахваха лениво с опашка. Ден за мечтание. Тя извади писмата на Джон — не някакви цветисти излияния, а разказ за видяното и преживяното, изпълнени с мил и тъжен копнеж и завършващи неизменно с „Твой предан Дж.“ Фльор не беше сантиментална, желанията й винаги бяха ясни и определени; но, доколкото можеше да има поетичност в дъщерята на Соумс и Анет, през тези седмици на чакане тя беше изцяло съсредоточена около спомените за Джон. Те бяха в тревата и в цъфналите дървета, в цветята и в течащата река. Усещаше Джон в уханието, което поглъщаше с вирнатото си носле. Звездите я убеждаваха, че е до него насред картата на Испания, а росните паяжини в ранното утро, искрящата мараня, предвестник на деня в градината долу, олицетворяваха за нея Джон.

Докато четеше писмата му, два бели лебеда минаха величествено покрай лодката, последвани от своята челяд, шест малки лебеда в една редица, на равни разстояние между всяка глава и опашка — флотилия от сиви миноноски. Фльор прибра писмата, взе отново веслата и загреба към пристана. Когато тръгна през моравата, се запита дали трябва да каже на баща си за посещението на Джун.

Ако научи от иконома, може да му се стори странно, че не му е казала. Освен това така й се удаваше отново случай да изтръгне от него обяснение за враждата. Затова излезе на шосето да го посрещне.

Соумс бе отишъл да прегледа едно празно място, където местните власти възнамеряваха да построят санаториум за гръдноболни. Верен на своя вечен индивидуализъм, той не взимаше участие в местното управление; задоволяваше се само да плаща непрестанно увеличаващите се данъци. Но не можеше да остане безразличен към този нов и опасен план. Мястото беше на по-малко от половин миля до собствения му дом. Той споделяше напълно мнението, че страната трябва да се бори с туберкулозата; но не на това място. Това може да стане по-далеко. Зае всъщност поведение, присъщо на всички Форсайтови: чуждите болести не го засягат, а държавата трябва да изпълнява функциите си без ущърб на естествените предимства, който той е спечелил или наследил. Франси, най-свободомислещата Форсайт от неговото поколение (като се изключи може би оня приятел Джолиън), го бе попитала веднъж с коварното си езиче:

— Видял ли си името Форсайт в някоя благотворителна подписка, Соумс?

Както и да е, един санаториум би опропастил околността и Соумс щеше да подпише, разбира се, изложението против строежа. И, както се връщаше с това току-що взето решение, видя Фльор.

Тя проявяваше напоследък повече обич към него и той се чувстваше просто подмладен от спокойните дни, който прекара с нея това лято. Анет сновеше непрекъснато до града ту за едно, ту за друго, така че той оставаше сам с Фльор, колкото му се иска. Вярно е, че младият Монт бе придобил навика да идва с мотоциклета си почти през ден. Обръснал бе, слава богу, ония четчици за зъби на горната устна и не приличаше вече на шарлатанин! Една приятелка на Фльор, която им гостуваше, и един — двама млади съседи танцуваха вечер заедно с дъщеря му под звуците на електрическа пианола, която изпълняваше без ничия помощ фокстроти, блестейки удивително с полираните си звънки стени. И Анет се плъзгаше от време на време по паркета в обятията на някой от младите хора. А Соумс, вирнал нос пред вратата на гостната, спираше да ги погледа, в очакване да долови усмивка от Фльор; после се връщаше в креслото си край камината в гостната да прелиства Таймс или някакъв колекционерски каталог. Но, колкото и да напрягаше вечно бдителния си поглед, не съзираше по нищо дали Фльор помни своя каприз.

Когато се срещнаха на прашното шосе, той я улови под ръка.

— Знаеш ли кой дойде да те види, татко? Само че не те дочака. Отгатни!

— Не мога да отгатвам — отвърна неловко Соумс. — Кой?

— Племенницата ти Джун Форсайт.

Соумс стисна неволно ръката й.

— За какво съм й дотрябвал?

— Не зная. Това е все пак едно нарушение на враждата, нали?

— Враждата ли. Коя вражда?

— Която съществува във въображението ти, мили.

Соумс пусна ръката й. Подиграваше ли се тя, или мислеше, че ще го накара да заговори?

— Навярно е искала да ми предложи някоя картина — каза най-после той.

— Надали. Може би просто от роднински чувства.

— Та тя е само дъщеря на мой пръв братовчед — измърмори Соумс.

— И то на врага ти.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Извинявай, мили; мислех, че ти е враг.