Сага за Форсайтови

Профон и Джордж вечеряха заедно, когато зетят и шуреят влязоха в трапезарията и, след като Джордж им помаха с пръст, седнаха на същата маса: Вал — с лукави очи и очарователна усмивка, Джон — с тържествено свити устни и очарователен свенлив поглед. Тази ъглова маса изглеждаше привилегирована, като че там се хранеха бивши майстори на франкмасонската ложа. Джон беше почти хипнотизиран от тази обстановка. Дълголикият сервитьор ги обслужваше с франкмасонско страхопочитание. Гледаше Джордж Форсайт в устата, наблюдаваше всяко пламъче в очите му, следеше с любов движението на приборите с печата на клуба. Ръката с ливреята и поверителният му глас смущаваха Джон — така тайнствено се появяваха иззад рамото му.

Като се изключи забележката на Джордж: „Дядо ти ни даде веднъж отличен съвет — дяволски разбираше от цигари“, двамата бивши франкмасонски майстори не му обърнаха никакво внимание, за което им беше безкрайно благодарен. Разговорът се въртеше все около отглеждането, особеностите и цената на конете и той слушаше отначало разсеяно, като се питаше как е възможно толкова много знания да се поберат в една глава. Не можеше да отдели поглед от мургавия бивш майстор… това, което той разправяше, беше и мъдро, и обезсърчително… такива тежки, чудновати, насмешливи приказки. Джон мислеше за празни работи, когато чу изведнъж думите му:

— Бих искал да видя и мистър Соумс Форсайт да се заинтересува от коне!

— Старият Соумс ли? Прекалено суха жила е той!

Джон правеше отчаяни усилия да не се изчерви, докато бившият майстор продължаваше:

— Дъщеря му е мило девойче! Мистър Соумс Форсайт е малко старомоден. Бих искал да го видя някой ден да се забавлява.

Джордж Форсайт се засмя.

— Не се тревожете. Той съвсем не е така нещастен, както изглежда. Но никога няма да се издаде, ако нещо го радва — за да не се опитат да му го отнемат. Бедният Соумс! Който веднъж е ухапан, два пъти се оглежда!

— Ако си се нахранил, Джон — побърза да се обади Вал, — да отидем някъде да пием кафе.

— Кой бяха тези? — запита Джон по стълбите. — Не можах съвсем…

— Старият Джордж Форсайт е братовчед на баща ти и на вуйчо ми Соумс. Откакто помня, все тук членува. Другият приятел, Профон, е чудновата птица. Ако искаш да знаеш, мисля, че се навърта около жената на Соумс.

Джон го погледна смаян.

— Но това е ужасно — каза той. — Има предвид… за Фльор.

— Не мисля, че Фльор се вълнува: тя е твърде съвременна.

— Става дума все пак за майка й!

— Още си зелен, Джон!

Джон се изчерви.

— Майките — промърмори гневно той — са нещо съвсем различно.

Имаш право — отвърна изведнъж Вал. — Но животът не е, какъвто беше, когато аз бях на твоите години. Днес шества разбирането: „Утре ще умрем.“ Той имаше предвид старият Джон, когато говореше за вуйчо Соумс. Той няма намерение да мре.

Джон побърза да запита:

— А какво се е случило между него и баща ми?

— Семейна тайна. Послушай ме и не се интересувай. Безполезно е да знаеш. Ще пиеш ли ликьор?

Джон поклати глава.

— Неприятно ми е, задето крият от мене — промълви той, — а след това ми се присмиват, че съм бил зелен.

— Добре, можеш да попиташ Холи. Ако и тя не пожелае да ти каже, ще трябва да повярваш, че го прави за твое добро.

Джон стана.

— Време е да тръгвам; много благодаря за обяда.

Вал му се усмихна някак съчувствено, а заедно с това и всеело.

— Добре. До петък.

— Не зная. — промълви Джон.

И наистина не знаеше. Този заговор на мълчанието направо го отчайваше. Унизително беше да се отнасят с него като с дете! Тръгна пак намусено към Стратън Стрийт. Отиваше към нейния клуб, готов да узнае най-лошото. На въпроса му отговориха, че мис Форсайт не е в клуба. Възможно било да дойде по-късно. Често идвала в понеделник… Но не бяха сигурни. Джон каза, че ще дойде пак, отиде отсреща в Грийн парк и легна под едно дърво. Слънцето припичаше, лек ветрец люлееше листата на младата липа, под която се бе изтегнал; но сърцето му страдаше. Такива облаци се трупаха около щастието му! Надделявайки уличния шум, „Биг бен“301 удари три часа. Звукът пробуди нещо в душата му, той извади листче и молив и се залови да пише. Нахвърли едно четиристишие, после, както ровеше с ръка из тревата, търсейки нова рима, усети изведнъж, че нещо твърдо докосна рамото му — един зелен чадър. До него се беше изправила Фльор!

— Казаха ми, че си идвали и ще дойдеш пак. Веднага предположих, че може да си тук; и наистина си… Поразително, нали?

— О, Фльор, мислех, че си ме забравила!

— Нали ти казах, че няма!

Джон я улови за ръка.

— Това е вече прекалено щастие! Да отидем някъде другаде.

Той почти я повлече през този престарателно уреден парк, за да намерят някое скрито местенце, където биха могли да седнат и да се държат за ръка.

— Не се ли вмъкна някой помежду ни? — запита Джон, като погледна отстрани към спуснатите й ресници.

— Има един млад идиот, но той е без значение.

Джон усети, че в сърцето му трепва съчувствие към… младия идиот.

— Знаеш ли, че слънчасах. Но не ти писах.

— Така ли? Интересно ли беше?

— Не. Мама беше същински ангел. А на теб да ти се е случило нещо?