Сага за Форсайтови

Тайнствеността, с която изглеждаше обгърнат, се дължеше на факта, че той бе вършил, видял, чул и познал всичко и нищо не го бе привлякло. А това беше неестествено. Английският тип разочарование беше добре познато на Уинифред, която се бе движила винаги в светските кръгове. То придаваше известна оригиналност или изисканост и човек печелеше от него. Но да не виждаш никъде нищо не за да позираш с това, а защото в действителност смяташ, че няма нищо, беше неанглийско и следователно, щом не е английско, не можеше да не е опасно и направо невъзпитано. Все едно да гледате оставеното от войната настроение — мрачно, тежко, усмихнато, равнодушно, — настанено във вашето кресло ампир; все едно, че го чувате да говори през плътни розови устни над сатанинска брадичка. За англичанина изобщо това беше — както би се изразил Джек Кардиган — „малко прекалено“, защото, дори ако действително нищо не заслужаваше да ни развълнува, все пак оставаше спорът: а той можеше да развълнува! Самата Уинифред, истинска Форсайт по душа, чувстваше, че от такъв вид разочарование не се печели нищо и затова то не бива да съществува. Мосю Профон наистина проявяваше прекалено явно мрачното си настроение в една страна, където подобни прояви пристойно се забулват.

Когато, успяла да се прибере навреме от Робин Хил, Фльор слезе за вечеря, „лошото настроение“ стоеше до прозореца в малката гостна на Уинифред и гледаше към Грийн Стрийт, сякаш не виждаше нищо по нея. А Фльор загледа веднага камината с такова изражение, като че виждаше там огън, какъвто всъщност нямаше.

Мосю Профон напусна прозореца. Беше в официално облекло, с бяла жилетка и бяло цвете в петлицата.

— О, мис Форсайт — каза той, — много се радвам че ви виждам. Добре ли е мистър Форсайт? Днес казвах, че бих желал да си позволи малко удоволствия. Той има доста грижи.

— Така ли мислите? — запита кратко Фльор.

— Да, грижите му са доста — повтори мосю Профон, удължавайки своето гърлено „р“.

Фльор се обърна рязко.

— Да ви кажа ли — започна тя — какво би му доставило удоволствие? — Но думите: „да се махнете оттук“ замряха пред изражението на лицето му. Той бе открил всичките си прекрасни бели зъби.

— Днес научих в клуба някогашните му неприятности.

Фльор разтвори широко очи.

— Какво имате предвид?

Мосю Профон наведе пригладената си глава, сякаш искаше да омаловажи казаното.

— Онази мъничка историйка — продължи той, — още когато вие не сте била родена.

Макар и да съзнаваше, че я отклонява ловко от своето участие в грижите на баща й, Фльор не можа да устои на изблика неспокойно любопитство.

— Кажете какво сте научили.

— Защо? — промълви мосю Профон. — Всичко това ви е известно.

— Предполагам, но бих искала да зная дали не ви е предадено погрешно.

— За първата му съпруга — промърмори мосю Профон.

Сподавяйки думите: „Той не е бил женен по-рано!“, тя запита:

— Добре, какво знаете за нея?

— Мистър Джордж Форсайт ми каза, че първата съпруга на баща ви се е омъжила по-късно за братовчед му Джолиън, а това е било навярно мъничко неприятно за него. Видях сина им… мило момче!

Фльор вдигна поглед. Безпощадно злобното лице на мосю Профон се залюля пред очите й. Това е, значи, причината! С най-храброто усилие, което й се бе случвало да си наложи до сега, тя успя да спре люлеенето на това лице. Не знаеше дали бе забелязал състоянието й. В същия момент влезе Уинифред.

— О, и двамата сте вече ту! Ние с Имоджин прекарахме чудесен ден в базара за децата.

— Какви деца? — попита машинално Фльор.

— На дружеството „Спасете децата“. Купих нещо чудесно, мила. Старинна арменска вещ… отпреди потопа. Искам да чуя мнението ви за нея, Проспер.

— Лельо — прошепна неочаквано Фльор.

При този необичаен тон на девойката Уинифред се приближи към нея.

— Какво има? Не ти ли е добре?

Мосю Профон се отдръпна до прозореца, откъдето надали би могъл да ги чуе.

— Лельо… той… той ми каза, че татко е бил женен по-рано. Вярно ли е, че се е развел и жена му се е омъжила за бащата на Джон Форсайт?

Нито веднъж като майка на четирите малки Дарти Уинифред не бе се чувствала по-дълбоко смутена. Племенницата й беше така пребледняла, очите й — толкова мрачни, шепнещият глас — така неспокоен!

— Баща ти не искаше да узнаеш — каза тя с цялата самоувереност, която можа да намери в себе си. — Такива неща се случват. Много пъти настоявах, че трябва да ти каже.

— О! — промълви Фльор.

Нищо повече. Но то накара Уинифред да я потупа по рамото — по плътното, хубавичко бяло рамо. Не можеше да погледне или докосне без възхищение своята племенница, която би трябвал да омъжат, разбира се, но не за това хлапе Джон.

— Години минаха, откакто сме забравили всичко това — добави успокоително тя. — Ела да вечеряме.

— Не, лельо. Не ми е добре. Мога ли да се кача?

— Надявам се, мила — прошепна загрижено Уинифред, — че не вземаш присърце тази история? Та ти не си се явявала още в обществото! А малкият е съвсем дете!

— Кой „малък“? Просто ме боли глава. А не мога да понасям и оня господин.