Сага за Форсайтови

— Добре, добре — съгласи се Уинифред. — Иди да си легнеш. Ще ти изпратя бром и ще поговоря с Проспер Профон. Какво му е хрумнало да се разприказва? Макар че, според мен, е много добре да знаеш.

Фльор се усмихна.

— Да — отвърна тя и се измъкна от стаята.

Докато се качваше, усети, че й се вие свят, гърлото й бе пресъхнало, тревожен трепет притискаше гърдите й. Нито веднъж досега не бе се страхувала, че може да не получи каквото желае. Всички преживявания днес бяха дълбоки и мъчителни, а от жестокото откритие, което ги бе приключило, наистина я заболя глава. Не беше никак чудно, че баща й бе скрил онази снимка под нейната… срамувал се е, че я пази! Но можеше ли да мрази майката на Джон и да пази снимката й. Тя притисна с ръце челото си, като се опитваше да разбере нещата по-ясно. Дали са казали на Джон… дали отиването й в Робин Хил ги е накарало да им кажат? Всичко щеше да зависи от това. Тя знаеше, всички знаеха, с изключение — може би — на Джон!

Започна да се разхожда из стаята си, като хапеше устни и размишляваше отчаяно. Джон обичаше майка си. Какво ще стори, ако са му казали? Не можеше да предвиди. Но ако не са му казали, дали не трябва… дали не би могла да го завладее и да се омъжи за него, още докато не е узнал? Върна се към впечатленията си от Робин Хил. Към безстрастното лице на майка му… Тъмните очи и сякаш напудрената коса, сдържаността, усмивката й… я плашеха; и лицето на баща му — кротко и изпито, насмешливо. Тя почувства с вътрешния си усет, че и сега дори те ще се поколебаят да кажат на Джон, ще се поколебаят да го огорчат, защото за него ще бъде, разбира се, ужасно огорчение да узнае!

Трябва да обясни на леля си, че баща й не бива да научи за разговора им. Докато другите предполагат, че тя и Джо не знаят, все още имаше някаква надежда… някаква възможност да прикрият следите си и да постигне тя мечтата си. Но самотността й просто я гнетеше. Всички бяха против нея… всички! Точно както бе казал Джон: те искаха просто да живеят, но пътят им беше препречен от миналото, в което нямаха никакъв дял, нито го разбираха. Възмутително! И изведнъж се сети за Джун. Дали не би им помогнала тя? Без да знае защо, Фльор бе останала с впечатление, че Джун би съчувствала на любовта им, би се възмутила от препятствието. Но почти веднага помисли инстинктивно: „Няма да й се доверя. И на нея дори. Не смея. А Джон ще бъде мой, въпреки всички.“

Донесоха й супата и едно от любимите хапчета на Уинифред против главоболие. Фльор изгълта и двете. После дойде и Уинифред. Фльор откри нападението с думите:

— Слушай, лельо, не бих искала хората да мислят, че съм влюбена в оня хлапак. Всъщност аз едва го познавам. Въпреки опитността си, Уинифред не беше „fine“302. И прие уверението с истинско облекчение. За девойката не беше леко, разбира се, да научи семейния скандал, и леля й се зае да омаловажи въпроса — една задача, за която тя беше отлично подготвена, защото бе възпитана „прекрасно“ при една спокойна майка и при баща, чиито нерви трябваше да се щадят, а бе прекарала и дълги години като съпруга на Монтегю Дарти. Обяснението й беше недостижим образец на омаловажаване. Първата жена на баща й била твърде неразумна. Имало някаква история с един младеж, който бил прегазен от кола; и тя напуснала Соумс. След много години, когато всичко можело да се заглади, тръгнала с братовчед им Джолиън; и бащата на Фльор бил принуден, разбира се, да поиска развод. Никой извън семейството не си спомнял вече тази история. А може да е било и за добро: Соумс имаше Фльор; Джолиън и Айрин били много щастливи, както разправяха хората, и имаха прекрасен син.

— Женитбата на Вал с Холи е също едно заглаждане на разрива.

С тези успокоителни думи Уинифред потупа племенничката си по рамото, каза си: „Сладко, пухкаво девойче!“, и се върна при Проспер Профон, който, въпреки извършената нетактичност, беше много „забавен“ цялата вечер.

След като леля й излезе, Фльор остана още няколко минути под въздействието на материалния и духовен бром, който бе получила. После действителността се върна. Леля й бе премълчала всичко действително важно — чувството, омразата, любовта, непримиримостта на пламенните сърца. Макар че познаваше толкова малко живота и едва бе докоснала любовта, Фльор усещаше все пак по инстинкт, че думите имат към фактите и чувствата същото отношение, което парите имат към хляба, заплащан с тях. „Горкият татко! — помисли тя. — Горката аз! Горкият Джон! И все пак… Джон ще бъде мой!“

От прозореца на неосветената стая, тя видя „оня“ да излиза от вратата долу и да се извлича навън. Ако той и майка й… как би засегнало това нейното бъдеще? Сигурно ще накара баща й да държи още повече на нея и накрая той ще отстъпи може би пред желанието й, или поне ще се примири по-бързо с това, което би извършила без негово знание.

Тя взе малко пръст от сандъчето с цветя на прозореца и я запрати с все сила подир отдалечаващата се фигура. Не я улучи, но изпита облекчение от постъпката си.

Лек ветрец донесе откъм Грийн Стрийт неприятна миризма на бензин.