Сага за Форсайтови

Да я остави сама с двамата, беше неудобно и все пак — както майка му сигурно бе предвидила — беше в този момент най-малката от всички злини; затова той изтича към къщи. Нямаше възможност да остане насаме с Фльор — нито за момент, а не бяха си уговорили нова среща! Когато се върна, зад прикритието на прислужничката и чайните прибори, под дървото нямаше нито следа от неловкост; но у него тя съвсем не бе намаляла. Разговаряха за галерията на Корк Стрийт.

— Ние, старите — казваше баща му, — страшно любопитстваме да разберем защо не можем да оценим новото изкуство; вие с Джон трябва да ни обясните.

— Смятат го за сатирично, нали? — запита Фльор.

Джон видя, че баща му се усмихва.

— Сатирично ли? О, струва ми се, че е нещо повече от сатира. Какво ще кажеш, Джон?

— Нищо не зная — заекна Джон.

Лицето на баща му изведнъж се помрачи.

— Дотегнахме на младите — ние, нашите божества, идеалите ни! Да им отсечем главите, казват те, да им разбием кумирите! Да се върнем към… Нищото! И върнахме се, ей богу! Джон е поет. И той ще стори същото, ще стъпче, каквото е останало у нас. Собственост, красота, чувство — всичко е дим! Не трябва да притежаваме вече нищо, нито дори собствени чувства. Те пречат на… Нищото.

Джон слушаше смаян, почти оскърбен от думите на баща си, зад които усещаше някакъв недоловим таен смисъл. Той не желаеше да стъпква нищо!

— Нищото е днешното божество — продължаваше Джолиън. — Върнали сме се там, където русите бяха преди шейсет години, когато измислиха нихилизма.

— Не, татко — извика неочаквано Джон, — ние просто искаме да живеем, а не знаем как, защото миналото ни пречи — нищо повече!

— Ето една дълбока мисъл, Джон! Лично твоя ли е? Миналото! Стари притежания, страсти, заедно с последиците им! Но… да запушим!

Зърнал как майка му вдига бързо пръст до устните си, да наложи сякаш мълчание, Джон подаде папироси. Запали цигарата на баща си и на Фльор, а след това и за себе си. Чукнало ли го бе това, за което бе намекнал Вал? Димът беше сивкав, когато не го издухваше, сив, ако го издухваше; приятно му беше новото усещане в носа, както и чувството за равенство, което изпитваше. Доволен беше, че никой не му казва: „Започна ли?“ Не се чувстваше вече толкова млад.

Фльор погледна часовника си и стана. Майка му влезе с нея вкъщи. Джон остана да пуши с баща си.

— Настани я в колата, драги — каза Джолиън; — а след като я изпратиш, кажи на майка си да дойде при мене.

Джон отиде. Почака в хола. Настани Фльор в колата. Нямаха възможност да разменят нито дума; едва успяха да си стиснат ръцете. Цялата вечер чакаше да му кажат нещо. Но нищо не му казаха. Сякаш нищо не се бе случило. Отиде да си легне и се озова пред отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Не проговори, образът от огледалото — също; но от това и двамата изглеждаха още по-замислени.

На Грийн Стрийт

Неизвестно беше дали впечатлението, че Проспер Профон е опасен човек, трябваше да се отдаде на опита му да подари на Вал мейфлайската кобилка; на забележката на Фльор: „Той е като мидийски пълчища — непрестанно се промъква и дебне“; на нелепия му въпрос към Джек Кардиган: „Но какъв смисъл има да е човек винаги готов?“, или просто на факта, че беше иностранец или, както казваха сега, чужденец. Известно беше, че Анет изглеждаше необикновено красива, а Соумс му беше продал един Гоген и бе скъсал след това чека, така че самият мосю Профон бе казал: „Не получих малката картинка, което купих от господин Форсайд.“

Колкото и подозрително да го гледаха, той продължаваше да посещава все така приятната малка къща на Уинифред на Грийн Стрийт с добродушна тъпота, която никой не смяташе погрешно за наивност — тази дума едва ли подхождаше за мосю Проспер Профон. Уинифред все още го смяташе „забавен“ и му пишеше писъмца, които гласяха: „Елате да се «поразвлечете»“ у нас. (Тя не можеше да диша, ако не си служи с най-модни изрази.)