Сага за Форсайтови

— Враг! — повтори Соумс. — Това е стара история. Не знам от къде си научила тези неща.

— От Джун Форсайт.

Отговорът й хрумна изведнъж: ако баща й предположи, че тя знае или скоро ще научи, може би ще й каже сам.

Соумс се смая; но Фльор бе подценила предпазливостта и твърдостта му.

— Защо ми досаждаш — отвърна студено той, — щом знаеш?

Фльор разбра, че бе надхвърлила целта си.

— Не искам да ти досаждам, мили. Защо ми е наистина, както казваш, да зная повече? Защо ми е изобщо да зная тази „мъничка тайна“… Je m’en fiche!297 — както казва Профон.

— Тоя хлапак! — промълви замислено Соумс.

Тоя глупак играеше това лято значителна, макар и невидима роля — защото не се бе мяркал вече. От оня неделен ден, когато Фльор го бе показала на баща си как се промъква през градината, Соумс неведнъж бе мислил за него, и то винаги във връзка с Анет, без друго основание освен това, че тя изглеждаше много по-красива напоследък. Владелческият инстинкт, по-изтънчен, по-гъвкав и не така взискателен след войната, потискаше всички опасения. Както човек съзерцава една приятна и спокойна американска река, като знае, че някой алигатор се таи навярно в тинята, вирнал своята неразличима от коренищата глава, така и Соумс съзерцаваше подсъзнателно мосю Профон, но отказваше да види нещо повече от едва доловимата му муцуна. През тия години от своя живот той имаше всъщност всичко, каквото би могъл да желае, и беше почти толкова щастлив, колкото нравът му позволяваше. Чувствеността му беше успокоена; нежността бе намерила отдушник в привързаността му към дъщеря му; колекцията му беше прочута, парите — сигурно вложени; здравето му беше отлично, като се изключи някоя случайна чернодробна криза; не бе започнал още да се тревожи сериозно какво ли ни чака след смъртта, склонен да вярва, че нищо не ни чака. Приличаше на някоя от своите акации с позлатен ръб, а да изтърка златото от ръба, за види нещо, което би могъл и да не види, му се струваше, подсъзнателно, една порочна и упадъчна проява. Двете смачкани розови листенца — капризът на Фльор и муцуната на мосю Профон — ще се изгладят, ако ги притисне по-старателно.

Случаят, който се вмъква в живота и на най-осигурените Форсайтови, даде тази вечер ключа в ръцете на Фльор. Баща й слезе на вечеря без носна кърпа, а му се наложи да изтрие носа си.

— Аз ще ти донеса кърпичка, мили — каза Фльор и изтича горе.

Сашето, където потърси — много старо саше от избеляла коприна, — беше с две отделения: в едното бяха носните кърпи, в другото, което беше закопчано, имаше нещо плоско и твърдо. По някакъв детски порив Фльор го отвори. Тук имаше рамка с нейна снимка, като малко момиченце. Загледа я като омагьосана, както човек гледа собствения си образ. Снимката се плъзна в разтрепераните й пръсти и Фльор зърна под нея друг портрет. Поизтегли го още малко и видя лице, което й се стори познато. Лице на красива млада жена в старомодна вечерна рокля. Тя нагласи отново своята снимка върху другата, взе кърпичка и излезе. Едва когато излизаше, си припомни чие е лицето. Разбира се. Разбира се… майката на Джон! Откритието я порази. Тя се спря всред вихрушката от мисли. Разбира се! Бащата на Джон се е оженил за жената, която баща й е искал да вземе, може би я е отнел с измама. Уплашена да не би държанието й да издаде, че е открила тайната му, Фльор отказа да мисли повече и влезе в трапезарията, като размахваше копринената кърпичка.

— Избрах най-меката, татко.

— Хм! — промълви Соумс. — Тях употребявам само при хрема. Но все едно!

Цялата вечер мина за Фльор в размишления; припомни си изражението на баща си в сладкарницата — отчуждено, студено и интимно, странно изражение. Много трябва да е обичал тази жена, за да държи толкова време снимката й, след като я е изгубил. Безпощаден и практичен, умът й подцени отношенията на баща й към собствената й майка. Дали я бе обичал някога? Реши, че не. Джон беше син на жената, която той бе обичал истински. Нямаше защо да е недоволен тогава, че дъщеря му го обича; трябваше само да свикне с тази мисъл. Въздишка на облекчение се залута в гънките на нощницата, която тя навличаше през главата си.

Срещи

Младостта забелязва старостта само при особени случаи. Така Джон забеляза остаряването на баща си, едва когато се върна от Испания. Просто трепна, когато видя изтощеното от чакане лице на Джолиън четвърти — толкова повехнало и остаряло изглеждаше то. Вълнението бе смъкнало маската и момчето разбра веднага колко много е страдал баща му от тяхното отсъствие. Утеши се с мисълта: „Аз не исках да отида!“ Отживелица бе младите да уважават старостта. Но Джон в никакъв случай не можеше да мине за съвременен младеж. Той бе смятал винаги баща си за „безкрайно мил“ и никак не му беше приятно да помисли, че ще се върне веднага към онова държане, заради което баща му бе изтърпял шест седмици самота.

На въпроса: „Е-е, мили как ти се хареса великият Гойя?“ съвестта жестоко го ужили. Великият Гойя съществуваше само защото бе създал лице, напомнящо Фльор.