Сага за Форсайтови

Уверен, колкото това е възможно за един мъж, че тя е негова дъщеря, Джолиън често се чудеше откъде се бе взела — с червеникавозлатиста коса, започнала съвсем особено да посивява; с откровеното бойко лице, така различно от неговата затворена, изтънчена физиономия; с дребничка, лека фигурка, когато сам той и повечето Форсайтови бяха високи. Започваше да размишлява за произхода на родовете и се питаше дали е датчанка или келтка. Келтка, решаваше той, по своята бойкост, по слабостта си към панделки и широки предмети. Не би било преувеличено да кажем, че той я предпочиташе пред „Века“, който я заобикаляше, при все че повечето бяха млади хора. Джун започна обаче да проявява прекалено внимание към зъбите му — останали му бяха все още някои от тия естествени „функции“. Нейният зъболекар откри веднага „чиста култура на staphylococcus aureus“ (който можеше да предизвика, разбира се, възпаление на венците) и поиска да му извади всичките зъби, като го снабди с два комплекта неестествени функции. Вродената упоритост на Джолиън настръхна и той изложи още същата вечер в ателието възраженията си. Никога досега не бе имал възпаление на венците, а собствените му зъби щяха да изтраят, колкото и самият той. Разбира се, заяви Джун, ще изтраят до края на живота му, ако не ги извади; но ако има повече зъби, сърцето му ще закрепне и той ще живее по-дълго. Това упорство — каза тя — беше показателно за цялото му държание. Той се отпускаше; а трябваше да се бори. Кога смята да отиде при човека, който бе излекувал Пол Пост? Джолиън отвърна, че много съжалява, но действително не възнамерява да отиде. Джун се възмути. Пондридж, тоест лекарят — каза тя, — бил такъв прекрасен човек, а с такава мъка можел да свърже двата края или да убеди хората в правотата на теориите си. Тъкмо това равнодушие и тия предразсъдъци, които проявявал баща й, му пречели да напредне. А би било чудесно и за двамата да се видят!

— Виждам! — каза Джолиън, — че искаш да убиеш с един куршум два заека.

— Тоест да ги излекувам! — извика Джун.

— Няма разлика, мила.

Джун се възмути. Несправедливо беше да говори така, преди да е опитал.

Джолиън възрази, че надали ще има възможност да се изкаже, след като опита.

— Татко — извика Джун, — ти си безнадежден.

— Съвършено вярно — отвърна Джолиън, — и желая да остана колкото е възможно по-дълго време безнадежден. Оставям злото да спи под камък, мила моя. А то спи засега.

— Това значи да не подпомагаш науката — отвърна Джун. — Ти нямаш представа колко предан е Пондридж. За него науката стои на първо място.

— Както мистър Пол Пост поставя поставя изкуството си, нали? — отвърна Джолиън, като изпусна кълбо дим от меката папируса, която му разрешаваха. — Изкуството за самото изкуство… науката за самата наука. Познавам тази възторжена егоцентрична природа. Окото няма да им мигне жив да те нарежат на масата за дисекция. Но аз съм Форсайт, Джун, и не мога да се възхитя от тях.

— Татко — заяви Джун, — ако знаеше само колко старомодно звучат тия думи! Никой в наши дни не може да си позволи подобно безразличие.

— Страхувам се — промълви усмихнато Джолиън, — че това е единствената естествена функция, с която мистър Пондридж не ще има нужда да ме снабди. Ние се раждаме крайни или умерени, мила, макар, че ако ми позволиш да се изразя така, половината от тия, които се смятат днес за крайни, са всъщност твърде уморени. Аз съм достатъчно добре за годините си и не бива да търся нищо повече.

Джун замълча, защото отдавна знаеше от опит колко непреклонна е любезната упоритост на баща й, когато става въпрос за личната му свобода на действие.

Джолиън сам не разбра как се бе увлякъл да проговори пред нея защо Айрин бе отвела Джон в Испания, като се имаше предвид, че нямаше особено доверие в сдържаността на дъщеря си. Джун се замисли, след което между нея и баща й избухна един почти рязък спор, при който Джолиън съзря отново разликата между дейния нрав на дъщеря му и пасивността на жена му. Долови дори, че между тях все още съществува леко огорчение от далечната борба за Филип Босини, в която пасивното начало така знаменателно бе възтържествувало над активното.

Според Джун беше проява на глупост и дори на малодушие да крият миналото от Джон. Нарече го чист опортюнизъм.

— Който — възрази меко Джолиън — е творческото начало в действителния живот, мила.

— О! — извика Джун. — Ти всъщност не я защитаваш, татко, задето не казва на Джон. Ако зависеше от теб, бих му казал.

— Може би, но само защото зная, че той ще научи сам, а то е по-лошо, отколкото ако му го съобщим ние.

— Тогава защо не му кажете вие? Пак „за да спи зло под камък“.

— Мила моя — каза Джолиън, — за нищо на света не бих постъпил против инстинкта на Айрин. Джон е неин син.

— Както и твой! — избухна Джун.

— Може ли да се сравни бащиния инстинкт с този на майката?

— Е, добре, аз пък мисля, че постъпвате малодушно.

— Предполагам — отвърна Джолиън. — Предполагам.