Сага за Форсайтови

Не довърши изречението: „брат и сестра. И тогава нямаше да стигнем дотук“, но видя, че тя потрепера, сякаш го бе казал; ужилен от вида й, той отиде до прозореца. В оня край дърветата не бяха пораснали… не можеха, бяха прекалено стари!

— Що се отнася до мене — продължи той, — можете да бъдете спокойна. Не желая да виждам нито вас, нито сина ви, ако този брак се състои. Сегашните младежи… са неразбираеми. Но аз не мога да се помиря с мисълта да видя дъщеря си нещастна. Какво да й кажа, когато се върна?

— Кажете й, моля ви се, това, което ви заявих: зависи от Джон.

— Вие не се противопоставяте?

— От все сърце, но не и с думи.

Соумс стоеше и хапеше пръст.

— Спомням си една вечер… — започна изведнъж той; и замълча. Какво… какво в тази жена не можеше да се смести с четирите стени на неговата ненавист и осъждане? — Къде е той… синът ви?

— В студиото на баща си, струва ми се.

— Бихте ли го повикали?

Видя как тя позвъни, как прислужницата влезе.

— Кажете, моля ви се, на мистър Джон, че искам да дойде.

— Щом зависи от него — побърза да каже Соумс, когато прислужницата излезе, — мога да сметна за сигурно, че този неестествен брак ще се състои. В случай че има разни формалности, с кого ще трябва да се свържа — с Херинг ли?

Айрин кимна.

— Вие не възнамерявате да живеете с тях?

Айрин поклати глава.

— Какво ще стане с тази къща?

— Каквото пожелае Джон.

— Тази къща… — каза ненадейно Соумс — аз я започнах с надежди. Ако в нея останат да живеят те… техните деца! Разправят, че съществувала някаква си Немезида335. Вярвате ли в това?

— Да.

— О! Вярвате!

Върнал се бе от прозореца и стоеше пред нея, заслонена в дъгата на рояла.

— Едва ли ще ви видя вече — продължи полека той. — Ще си подадем ли ръка? — Устните му трепереха, думите се изтръгваха с мъка от тях. — За да погребем миналото.

Той протегна своята. Нейното бледо лице стана още по-бледо, тъмните й очи останаха приковани в него, ръцете й — скръстени до гърдите. Соумс чу шум и се обърна. В отвора между двете завеси бе застанал Джон. Изглеждаше съвсем особено, едва ли приличаше на младежа, когото бе видял в галерията в Корк Стрийт… Съвсем особено: много по-възрастен, с нищо младежко в лицето — с разсеяно, сурово изражение, с разрошени коси, хлътнали очи. Соумс направи усилие и каза, повдигайки устни в някаква полуусмивка, полунасмешка:

— Е добре, млади приятелю! Дойдох заради дъщеря си. Изглежда, че този въпрос… зависи от вас. Майка ви го оставя във ваши ръце.

Втренчил поглед в лицето на майка си, младежът не отговори.

— Заради дъщеря си — продължи Соумс — си наложих да дойда. Какво трябва да й кажа, като се върна?

Все още загледан в майка си, Джон отвърна спокойно:

— Кажете, моля ви се, на Фльор, че е невъзможно: аз трябва да изпълня предсмъртното желание на баща си.

— Джон!

— Точно така, мамо!

Соумс загледа смаяно ту нея, ту него; после взе шапката и чадъра, които бе оставил на един стол, и тръгна към завесите. Момчето му направи път. След като мина между тях, той чу как дръннаха дръпнатите халки. От този звук му олекна в гърдите.

„Свърши се!“ — помисли той, когато излезе от входната врата.

Тъжна мелодия

Докато Соумс си отиваше от къщата на Робин Хил, мъгливото сияние на слънцето проникна през сивотата на мразовития ден. Така погълнат от пейзажна живопис, че рядко обръщаше внимание на живата природа, Соумс бе поразен от тази тъжна лъчезарност — скръбнотържествуващ отглас на собственото му чувство. Победно поражение! Мисията му бе пропаднала! Но той се бе избавил от ония хора, запазил бе дъщеря си с цената… на щастието й. Какво ще каже Фльор? Ще повярва ли, че е направил всичко, каквото е било по силите му? И под това сияние, трептящо над брястовете, лещака, крайпътния див чемшир и целинните поля, Соумс почувства уплаха. Фльор ще бъде съкрушена! Ще трябва да призове на помощ гордостта й. Хлапето я бе отхвърлило, свързало бе бъдещето си със съдбата с жената, отхвърлила някога баща й. Соумс стисна пестници. Отхвърлила го бе; и защо? С какво беше той по-лош от другите? Почувства отново онзи malaise336, който човек изпитва, която се наблюдава с очите на друг — както куче, зърнало случайно образа си в огледалото, гледа изненадано и тревожно това непостижимо нещо.

Тъй като не бързаше да се върне вкъщи, той остана да вечеря в града, в клуба на Ценителите на изкуството. Докато ядеше крушата си, хрумна му изведнъж, че ако не бе отишъл в Робин Хил, хлапето може би нямаше да вземе такова решение. Припомни си лицето на Джон, когато майка му бе отказала да поеме протегнатата ръка. Странна, неприятна мисъл! Дали Фльор не бе напакостила в своето желание да победи по-скоро?