Сага за Форсайтови

— А защо би станало така? Мислиш, че тя е като баща си; но не е. Аз го видях.

Усмивката се появи отново върху устните на Айрин, а в Джон трепна нещо; такава насмешка и опит имаше в тази усмивка!

— Ти си от тия, които дават, Джон, а тя — от тия, които взимат.

Пак онова недостойно съмнение, пак същата призрачна неувереност! Той отвърна възбудено:

— Не е… не, не е. Само защото не мога да ти причиня страдание, мамо, сега, когато татко…

Той притисна пестници до слепите си очи.

Айрин стана.

— Казах ти в оная нощ, мили, да не мислиш за мене. Казах го сериозно. Мисли за себе си и за собственото си щастие! Аз мога да изтърпя каквото ми е останало да понеса… Сама си го навлякох.

— Мамо! — отрони се отново от устните на Джон.

Тя отиде при него и сложи ръце върху неговите.

— Главата ли те боли, мили?

Джон направи знак, че не. Болеше го сърцето — сякаш двете еднакво дълбоки чувства разкъсваха самата му плът.

— Аз ще те обичам неизменно, Джон, както и да постъпиш. Нищо няма да изгубиш.

Приглади леко косите му и си отиде.

Той чу, че вратата се затвори, хвърли се на леглото и остана така, притаил дъх, с ужасна, властно потискана мъка.

Пратеничество

Когато запита за Фльор на следобедния чай, Соумс узна, че е излязла още в два часа с колата. Три часа вече! Къде ли е отишла? В Лондон, без да му остави поне бележка? Той все още не бе се примирил напълно с автомобилите. Приемаше ги по принцип — както подобава на всеки емпирик и Форсайт, — посрещайки всяка проява на напредък с неизменното: „Какво да се прави — без това не може!“ Но всъщност намираше, че са прекалено бързи, грамадни и страшно вонят! Принуден от Анет да купи кола — един ролхард със светлосива тапицерия, електрически лампи, малки огледала, пепелници и вази, целият вмирисан на бензин и ясмин, — той гледаше на нея почти така, както бе гледал някога на зет си Монтегю Дарти. Тя олицетворяваше за него бързината, несигурността, скритата лигавост на съвременния живот. Докато този живот ставаше все по-бърз, по-разпуснат, по-млад, той ставаше все по-стар, по-бавен, по-прибран, все повече заприличваше по смисъл и говор на баща си Джеймс. И почти съзнаваше, че е така. Бързината и напредъкът му се нравеха все по-малко и по-малко; колата беше, освен това, едно предизвикателно самохвалство към преобладаващото социалистическо настроение. Случило се бе веднъж онзи глупак Симс да прегази единствената законна собственост на някакъв работник. Соумс не бе забравил държането на собственика, при все че малцина биха спорили като него за такива дреболии. Той съжаляваше за кучето и беше готов да вземе неговата страна против автомобила, ако онзи простак не бе се държал така обидно. И тъй като Фльор бе излязла почти преди пет часа, а все още не се виждаше, всички чувства към автомобилите, които бе изпитвал пряко или косвено, бликнаха в него и той усети, че му прилошава на стомаха. В седем часа телефонира на Уинифред. Не! Фльор не се бе мяркала на Грийн Стрийт. Къде беше в такъв случай? Започнаха да го измъчват страшни видения — любимата му дъщеря се търкаля с хубавата рокля с волани, окървавена, потънала в прах, жертва на отвратителна катастрофа. Отиде в стаята и започна да преглежда вещите й. Не бе взела нищо — нито пътнически несесер, нито накити. Това го успокои в известен смисъл, но засили опасенията му, че се е случила злополука. Ужасно е да чакаш безпомощно любимото си същество. Особено когато не можеш и да помислиш за вдигане на шум и разтръбяване! Какво да предприеме, ако тя не се върне до мръкване?

В осем без четвърт чу колата. Тежко бреме се смъкна от сърцето му; той побърза да слезе. Фльор излезе от колата — бледа, уморена, но невредима. Посрещна я в хола.

— Изплаши ме. Къде беше?

— В Робин хил; прости ми, мили, но трябваше да отида. Ще ти разкажа после.

И изтича по стълбите, като му изпрати една въздушна целувка.

Соумс остана да чака в гостната. В Робин Хил! Какво предвещаваше това?