Сага за Форсайтови

Когато тя изчезна като упоителен сън, оставяйки своя образ в очите, целувките си на устните и пронизващата болка в сърцето му, Джон се наведе през прозореца, заслушан в шума на колата, която я отнасяше. Пак топъл дъх на ягоди и тихи летни звуци, от които би желал да състави песента си; все същото обещание за младост и щастие във въздишките на тръпнещия юлски полъх. А все така разбито беше неговото сърце, все така силен копнежът и несломима надеждата, макар и свела смирено очи. Тъжна задача му предстоеше! Не само Фльор беше отчаяна — отчаяно гледаше той как тополите се огъват, белите облаци отминават и слънчевият светлик трепти по тревата.

Изчака до вечерта, до миналата почти в мълчание вечеря, докато майка му засвири… И продължи да чака, чувствайки, че тя знае какво има да й каже. Тя го целуна и се качи в стаята си, а той продължаваше да отлага, загледан в лунното сияние и нощните пеперуди, в недействителните багри, които се прокрадваха и оцветяваха лятната нощ. Би дал всичко на света, за да се върне в миналото — от преди три месеца, — или да излети в бъдещето, с години напред. Настоящето, с тъмната жестокост на избора — какъвто и да бъде той, — изглеждаше невъзможно. Много по-ясно, отколкото отначало, той разбираше сега какво трябва да е чувствала майка му; като че историята, разказана в онова писмо, беше отровно семе, от което бе поникнала една трескава борба, и той действително чувстваше, че съществуват два враждебни лагера: от едната страна — майка му и самият той, от другата — Фльор и баща й. Тази отдавнашна, трагична собственическа страст и омраза бяха може би мъртви, но мъртвите неща тровят, докато времето ги отнесе. Усещаше засегната и любовта си дори, станала по-земна, без илюзии, с предателско съмнение, че и Фльор, като баща си, може би се стреми да притежава; не отчетлива мисъл, а само тайно промъкващо се подозрение, което пълзеше покрай пламналите спомени, докосвайки със своя помрачаващ дъх жизнеността и прелестта на очарователния образ… съмнение недостатъчно реално, за да го убеди в присъствието си, но достатъчно, за да подрони една цялостна вяра. А за Джон, ненавършил още двайсет години, цялостната вяра беше съществена. Той все още притежаваше младежката готовност да раздава с две ръце и да не взема с ни една… да дава любов на тази, която имаше същата поривиста щедрост. Тя сигурно я имаше! Стана от пейката под прозореца и започна да се разхожда из просторната, сива, призрачна стая със сребристи тапети. Тази къща — казваше баща му в онова предсмъртно писмо — е била построена за майка му… и за бащата на Фльор! Той протегна ръце в полумрака, сякаш искаше да улови невидимата ръка на покойника, стисна ги, сякаш искаше да усети тънките изчезнали пръсти на баща си; да ги стисне, да го успокои, че е… в неговия лагер. Сухите му очи пареха от сдържани сълзи. Върна се до прозореца. Навън, където светеше златиста луна, започнала от три дни да се нащърбва, беше по-топло, по-приятно, по-малко зловещо; волната нощ успокояваше. Да бе срещнал Фльор на някой пустинен остров… без минало, сами сред природата! Джон изпитваше все още дълбока почит към необитаваните острови, където расте хлебно дърво и морето синее над коралите. Нощта бе дълбока, волна… омагьосваща: примамка, обещание, убежище от всяка заплетеност, любов! Бозайник, вързан за роклята на… Лицето му пламна. Той затвори прозореца, пусна щорите, загаси полилея и отиде горе.

Вратата на стаята му бе отворена, лампата светеше; все още във вечерна рокля, майка му стоеше до прозореца. Обърна се и каза:

— Седни да поговорим, Джон.

Тя седна на канапето под прозореца, Джон — на леглото си. Беше в профил към него и той се развълнува от красотата и грацията на нейната фигура, от нежните очертания на челото, носа, шията, от странната й, малко далечна изтънченост. Майка му не принадлежеше никога към околната обстановка. Идваше сякаш от другаде в нея. Какво щеше да му каже сега, когато в сърцето му имаше толкова неща, които искаше да й каже?

— Зная, че Фльор е идвала днес. Не се изненадвам.

Все едно, че бе добавила: „Тя е дъщеря на баща си!“ Сърцето на Джон се ожесточи. Айрин продължи спокойно: „Писмото на татко е у мене. Прибрах го още тогава и го задържах. Искаш ли да ти го върна, мили?“

Джон поклати глава.

— Аз го бях чела, разбира се, преди да ти го даде. То не изтъква достатъчно моята вина.

— Майко! — отвърнаха устните на Джон.

— Баща ти е изложил всичко много меко, но аз зная, че постъпих ужасно, като се омъжих без любов за бащата на Фльор. При един нещастен брак, Джон, човек може да опропасти живота и на други хора, а не само своя собствен. Ти си още съвършено млад, мили, и ужасно влюбен. Мислиш ли, че ще бъдеш щастлив с тази девойка?

Без да отделя поглед от тъмните й очи, още по-потъмнели от мъка, Джон отговори:

— Да… о, да — ако бъдеш и ти.

Айрин се усмихна.

— Възхищението от красотата и копнежът за обладаване не са любов. Ами ако и с тебе стане това, което стана с мене, Джон… ако най-съкровените ти чувства бъдат задушени… ако бъдете свързани телом, но не и духом?