Сага за Форсайтови

Студиото, където подреждаха и поставяха етикети, беше някога класна стая на Холи, където се бе занимавала със своите копринени буби, сушена лавандула, музика и други учебни занятия. Сега, в края на юли, въпреки североизточното й изложение, през отдавна избелелите лилави памучни завеси нахлуваше горещ, приспиващ въздух. За да възстанови поне малко изчезналото обаяние на стаята, напусната от своя стопанин — напомняща пожълтяло, посърнало поле, — Айрин бе сложила върху зацапаната с бои маса ваза с алени рози. Цветята и любимата котка на Джолиън, която все още не се отделяше от изоставения кът, бяха единствената привлекателност на тази разтурена, тъжна работна стая. Застанал до северния прозорец, където вдишваше въздух, тайнствено наситен с топъл ягодов дъх, Джон чу шум на пристигаща кола. Пак адвокати за някаква глупост! Защо е толкова мъчителен този ягодов дъх, и откъде идваше — никакви ягоди не растяха около къщата. Той извади несъзнателно от джоба си смачкан лист и надраска няколко откъслечни думи. В гърдите му се разля топлота; той потърка длани. Накрая нахвърли тия редове:

Да можех малка песен да направя —
сърцето ми да излекува тя!
от мънички неща я бих съставил —
от шепот на потоци и листа,
от тънък дъх на цъфнало лютиче,
от весел плисък на внезапен дъжд,
от глас на коте и от глас на птиче,
от топъл вятър в изкласила ръж,
от трепетна тръстика изумрудна,
от звуци запленили моя слух,
та песента да стане пеперуда,
да стане цвете и уханен пух.
в далечните зелени равнини
Тогава бих я пуснал да звъни!

Продължаваше да си я нашепва през прозореца, когато чу, че някой го вика по име; обърна се и видя Фльор. При това неочаквано видение той не мръдна, не продума; ясният й, жив поглед го бе омагьосал. После тръгна към масата, като мълвеше:

— Колко мило, че дойде!

Фльор трепна, сякаш бе хвърлил нещо по нея.

— Попитах къде си — отвърна тя — и ме насочиха тук. Но мога да си отида.

Джон се улови за изцапаната маса. Лицето й, цялата й фигура в роклята с волани се запечатаха така поразително живо в погледа му, че щеше да я вижда, дори ако тя потъне изведнъж в земята.

— Зная, че те излъгах, Джон. Но излъгах от любов.

— Да, да! Няма значение!

— Не отговорих на писмото ти. Какъв смисъл… нямаше какво да отговоря. Предпочетох да те видя.

Протегна и двете си ръце и Джон ги сграбчи през масата. Опита се да каже нещо, но цялото му внимание бе погълнато от грижата да не й причини болка; усещаше ръцете си така груби, а нейните толкова нежни! Тя продължи почти предизвикателно:

— Толкова ужасна ли е била… онази стара история?

— Да.

И в неговия глас прозвуча предизвикателна нотка.

Тя отдръпна ръцете си.

— Не мислех, че в наше време синовете са вързани за роклите на майките си.

Джон вирна брадичка, сякаш го бе ударила.

— О! Нямах намерение да те обидя, Джон! Каква ужасна глупост казах! — тя изтича бързо към него. — Джон, мили, не исках да те обидя.

— Приемам.

Положи ръце на рамото му и склони чело на тях; крайчецът на шапката й докосна врата му, той усети потреперването й. Но не мръдна, обзет от странно вцепенение. Тя свали ръце и се отдръпна.

— Добре, отивам си, щом не ме искаш. Никога не съм мислела, че ще се откажеш от мен.

— И не съм се отказал — извика Джон, като се опомни изведнъж. — Не мога. Ще направя още един опит.

Очите й светнаха, тя се наведе към него.

— Джон… обичам те! Не се отказвай от мен! Ако го направиш, не знам какво може да се случи… така съм отчаяна! Какво важи… цялото тяхно минало… в сравнение с… това?

Тя се притисна до него. Той целуна очите, бузите, устните й. Но докато я целуваше, пред очите му се мярнаха листовете на онова писмо… разпилени на пода в спалнята му… бялото, мъртво лице на баща му… майка му, коленичила пред него… шепотът на Фльор:

— Убеди я! Обещай, Джон! — звучеше като детска молба в очите й. Чувстваше се странно остарял.

— Обещавам! — промълви той; — само че ти не разбираш.

— Тя иска да опропасти животът ни… само защото…

— Защото?

Пак същото предизвикателство в гласа му; тя не отговори. Ръцете й го стиснаха по-силно, той отвърна на целувките й; но и в тоз миг на слабост отровата действаше в него — отровата на бащиното писмо. Фльор не знаеше, не разбираше, съдеше погрешно майка му; идваше от неприятелския лагер! Толкова мила беше, толкова много я обичаше той… а все пак и в обятията й дори си спомняше думите на Холи: „Смятам, че е от тия, които обичат да притежават.“ И на майка си: „Не мисли за мене, милото ми момче… а за себе си.“