Сага за Форсайтови

Този въпрос не можеше да се разисква по време на вечерята — трябваше да се съобразява с присъствието на лакея. Преживяното нервно напрежение, облекчението, което бе изпитал, когато я видя жива и здрава, смекчи намерението на Соумс да осъди онова, което тя бе направила, или да се противопостави на това, което щеше да направи, и той зачака спокойно и безчувствено изповедта й. Странно нещо беше животът. Шейсет и пет годишен вече, Соумс имаше толкова власт над него, колкото и ако не се бе грижил четиридесет години да изгради своята сигурност — все ще изникне нещо, с което не можеш да се справиш! В джоба на смокинга му имаше писмо от Анет. Щеше да се завърне след две седмици. Не знаеше какво е правила там… И беше доволен, че не знае. Отсъствието й бе облекчение за него. Не виждаш ли някого, не мислиш за него. Но ето че се връщаше. Нова грижа. Изпуснал бе и Кроум старши от колекцията на Болдърби — попаднала бе у Дометриус, просто защото онова анонимно писмо я бе изгонило от мисълта му. Забеляза скришом напрегнатото изражение в лицето на дъщеря си, сякаш и тя гледаше картината, която не може да купи. Соумс почти желаеше войната да бе продължила. Тревогите не изглеждаха толкова тревожни. По ласкавия глас, по изражението й беше сигурен, че Фльор ще му иска нещо; не беше сигурен само дали ще бъде благоразумно да й го даде. Бутна десерта, без да се докосне до него, и дори запуши заедно с дъщеря си.

След вечеря Фльор пусна електрическата пианола. И Соумс зачака тревожно, щом тя седна на табуретката до коляното му и го улови за ръка.

Не ми се сърди, мили. Трябваше да видя Джон… той ми бе писал. Ще се опита да склони майка си. Но аз размислих. И според мене, татко, всичко всъщност е в твоите ръце. Ако успееш да я убедиш, че с нашия брак няма в никакъв случай да се възобнови миналото! Че ще си остана твоя дъщеря, а Джон си е неин син, и не ще бъде нужно да се срещате с него и с нея, нито тя с теб или с мене! Само ти можеш да я убедиш, мили, защото само ти можеш да обещаеш това! Човек не може да дава обещания за други. Сигурно не ще бъде толкова неудобно за теб да я видиш един-единствен път… сега, когато бащата на Джон е вече мъртъв?

— Толкова неудобно! — повтори Соумс. — Та това е невъзможно!

— А всъщност — каза Фльор, без да вдигне поглед — ти нямаш нищо против да се видиш с нея.

Соумс мълчеше. Думите й бяха изразили една дълбока истина, която той не дръзваше да признае. Тя сплете пръсти с неговите… топли, тънички, настойчиви, те се вкопчиха в ръцете му. Тази негова дъщеря ще си пробие път дори през тухлена стена!

— Какво ми остава да сторя, ако не пожелаеш да отидеш, татко? — запита кротко тя.

— Готов съм да направя всичко за твоето щастие — отвърна Соумс. — Но това не би помогнало за щастието ти.

— Напротив, ще помогне.

— Само ще разрови миналото — отвърна мрачно Соумс.

— Но то вече е разровено. Сега остава да се заглади. Да може тя да разбере, че става дума за нашия живот, не за твоя или нейния. Можеш да сторите това, татко, зная, че можеш.

— Знаеш тогава твърде малко — беше намръщения отговор на Соумс.

— Ако искате, ние с Джон можем да чакаме една година… две, ако предпочитате.

— Струва ми се — промълви Соумс, — че ти не искаш и да знаеш какво чувствам аз.

Фльор притисна ръката му до своята буза.

— Напротив, мили. Но ти не бих желал да бъда нещастна цял живот.

Как се умилкваше тя, за да достигне целта си! И макар да се стараеше с все сили да повярва, че тя наистина мисли за него, Соумс не беше сигурен… не беше. За нищо друго не мислеше тя освен за онова хлапе! Защо ще й помага да го вземе, когато то убива любовта й към самия него? Защо? По закона на Форсайтови това беше глупост! Нищо няма да спечели по тоя път… нищо! Да я даде на хлапето! Да я предаде на неприятелския лагер, във влиянието на жената, която така дълбоко го бе оскърбила! Постепенно… неизбежно… той ще изгуби цветеца на своя живот! Изведнъж усети, че ръката му овлажня. Сърцето му трепна мъчително. Но не би понесъл да я види, че плаче. Сложи бързо ръката си върху нейната; една сълза ороси и нея. Не можеше да продължава така!

— Добре, добре — каза той. — Ще помисля и ще направя каквото мога. Не плачи, не плачи.

Ако това е потребно, за да бъде щастлива — трябва да й го даде; не може да й откаже подкрепа. От страх да не започне да му благодари, той стана и отиде до пианолата… която гърмеше! Но докато наближаваше към нея, тя започна да стихва и спря изведнъж с леко избръмчаване. Като музикална кутия от времето на неговото детство: „Музикалния ковач“, „Церемониален марш“… Винаги се бе чувствал нещастен, когато майка му я пускаше в неделя следобед. Ето я — същата кутия, само че по-голяма, по-скъпа, сега свиреше: „Ах, тия безумни, безумни жени!“ или „Празникът на полицая“, а сам той не беше в черно кадифено костюмче със светлосиня яка. „Профон е прав — помисли той. — Всичко е празна работа. Напредваме само към гроба!“ И с това изненадващо безгласно заключение той напусна трапезарията.