Сага за Форсайтови

Тази вечер не видя повторно Фльор. Но за закуска очите й го последваха и го следяха с молба, от която не можеше… нито пък възнамеряваше да избяга. Да, решил се бе вече на това мъчение. Ще отиде в Робин Хил… в оня дом на спомените. Приятен беше последният от тях… когато бе отишъл да заплаши с развод бащата на хлапето и Айрин, за да ги раздели. Оттогава неведнъж си бе казвал, че само бе заздравил съюза им. А сега отиваше да скрепи съюза между сина им и своята дъщеря. „Не знам — мислеше той — с какво съм заслужил всичко това!“ До Лондон и от Лондон до Робин Хил пътува с влак, а от гарата към къщата тръгна по пътя из нанагорнището, почти такъв, какъвто го помнеше още отпреди повече от трийсет години. Странно… при такава близост с Лондон! Все още очевидно имаше хора, които държаха на земята си! Тази мисъл го успокои, докато той вървеше бавно между високите плетища, за да не се изпоти, при все че денят беше доста хладен. Каквото и да се говори и прави, земята беше нещо реално, непоклатимо. Земята… и хубавите картини! Цените можеха да се колебаят много, но, общо взето, винаги се покачваха… Заслужаваше човек да държи на тия неща в един свят от толкова нереалности, евтини сгради и изменчиви моди, където тежи само настроението „днес сме тук, утре ни няма!“ Французите бяха прави може би с техните селски стопанства, при все че той нямаше особено високо мнение за французите. Собствено парче земя! В това имаше разум! Чувал бе да наричат селските стопани „твърдоглава пасмина“; чувал бе младият Монт — този непочтен младок! — да нарича баща си „твърдоглав морнингпостър“333. Все едно — имаше много по-лоши неща от това да си твърдоглав или да четеш Морнинг пост. Профон и неговата природа например, разните лейбъристи, кресливите птички и „тия безумни, безумни жени!“ Много бяха на тоя свят по-лошите неща! И Соумс усети изведнъж слабост, усети, че се запотява, а краката му се подкосяват. Нервно вълнение от предстоящата среща! Какво би казала леля Джун — повтаряйки израза на „Високомерния Досет“, — нервите му бяха „надлежно разморени“334. Между дърветата се мярна вече къщата… къщата, чийто строеж бе наблюдавал, където възнамеряваше да живее с тази жена и където, по някаква странна прищявка на съдбата, тя бе живяла в края на краищата с друг! Започна да мисли за Дометриус, за вътрешните заеми, за разни други инвестиции. Не можеше да я види в това състояние на нервите си… Той, който трябваше да представлява за нея Страшния съд на земята, както и на небето; той, олицетворение на законната собственост, тръгнал да се срещне с въплъщението на беззаконната красота. Достойнството му налагаше да запази безстрастие при изпълнението на това поръчение, което трябваше да свърже децата им, които — ако тази жена се бе държала, както подобава — можеха да бъдат брат и сестра. Проклета мелодрама „Ах, тия безумни, безумни жени!“ продължаваше да звучи някак напук в главата му, където никаква мелодия обикновено не звучеше. На минаване покрай тополите пред къщата той си каза: „Колко са пораснали! Аз ги посадих някога!“

При позвъняването се яви прислужницата.

— Съобщете, моля… мистър Форсайт, по много важен въпрос.

Ако Айрин разбере кой е, твърде вероятно е да не го приеме. „Дявол да го вземе! — помисли той, набирайки твърдост за приближаващата борба. — Опака история!“

Прислужницата се върна.

— Дали джентълменът би желал да каже по каква работа?

— Кажете й, че е за мистър Джон — отвърна Соумс.

Остана пак сам в хола с басейна от сивобял мрамор, замислен за първия й любовник. Ах! Лоша порода беше тя… двама души беше любила, само него — не! Трябва да помни това, когато се озове отново пред нея. И изведнъж я видя, спряла почти с колебание между дългите, тежки пурпурни завеси; с някогашната съвършена, сдържана осанка, с някогашната учудена, тъмнокоса сериозност, с някогашния спокоен, отбранителен глас:

— Заповядайте, моля.

Той мина между завесите. Както на изложбата, както в сладкарницата, тя му се стори още по-красива. За пръв — действително пръв — път, откакто се бе оженил за нея преди трийсет и осем години, щеше да й заговори, без да има законното право да я нарече своя жена. Тя не беше в черно… едно от модерните схващания на оня приятел навярно.

— Извинявам се, че дойдох — започна мрачно той, — но този въпрос трябва някак да се реши.

— Няма ли да седнете?

— Не, благодаря.

Гневът за глупавото му положение, досадата от церемониалността помежду им надделя у него и думите се заредиха нетърпеливо:

— Ужасно зла съдба наистина; направих всичко възможно да я отстраня. Смятам, че дъщеря ми е полудяла, но съм свикнал да не й отказвам нищо, и затова съм тук. Предполагам, че обичате сина си.

— От все сърце.

— Тогава?

— Зависи от него.

Почувства, че поставиха изведнъж преграда пред него. Винаги… винаги, дори в ония първи дни след брака им, тя бе поставяла преграда.

— Това е безумие — промълви той.

— Съгласна.

— Ако бяхте… да… те можеха да бъдат…