Сага за Форсайтови

Седмиците, последвали смъртта на баща му, бяха тъжни и пусти за единствения Джолиън Форсайт. Неизбежните формалности и церемонии — прочитане на завещанието, оценяване на имота, разпределение на заветите — бяха изпълнени, така да се каже, през главата на непълнолетния наследник. Тялото на Джолиън бе изгорено в крематориум. По изричното му желание никой не присъства, нито облече траур за него. При разпределението на имуществото му, ограничено до известна степен от завещанието на Джолиън старши, вдовицата получаваше Робин Хил с две хиляди и петстотин лири годишна рента. Извън този пункт двете завещания осигуряваха по твърде сложни, но съгласувани постановления за всяко от трите деца на Джолиън равен дял от имотите на дядо им и баща им и сега, и за в бъдеще с тази разлика, че по предвидената за мъжете привилегия Джон щеше да получи напълно капитала си, щом навърши двайсет и една години, а Джун и Холи щяха да се ползуват само от дохода на своите капитали, които оставаха за децата им. В случай, че нямат деца, всичко оставаше за Джон, ако ги надживее; и тъй като Джун беше на петдесет години, а Холи на четиридесет, на Линкълнс ин фийлдс смятаха, че — да не беше жестокия закон на общия доход, — младият Джон би бил толкова богат, колкото и дядо му при смъртта си. Всичко това не занимаваше никак Джон и съвършено малко майка му. Каквото трябваше да се доуреди още за човека, оставил работите си в пълен ред, бе направено от Джун. Когато тя си отиде и двамата останаха пак сами в големия дом — сами със смъртта, която ги сближаваше, и любовта, която ги разделяше, — Джон преживя много тежки дни, тайно отвратен и разочарован от себе си. Майка му го поглеждаше с толкова примирена скръб, в която прозираше все пак и несъзнателна гордост, сякаш отказваше да се защитава. Ако му се усмихнеше, той се ядосваше, че усмивката, с която й отговаря, беше намусена и неестествена. Не съдеше, нито осъждаше майка си — всичко това беше толкова отдавнашно; всъщност и през ум не му минаваше да я съди. Не! Той се мусеше и беше неестествен само за това, защото заради майка си не можеше да получи това, което желае. Имаше само една утеха, свързана с творчеството на баща му, която не можеше да бъде поверена на Джун, при все че тя беше предложила да се заеме с тази грижа. И Джон, и майка му чувстваха, че ако Джун прибере папките на баща си с неизлаганите или недовършени картини, творчеството му ще бъде посрещнато с такъв леден вихър от Пол Пост и другите постоянни гости на нейното студио, че скоро би замръзнало дори собственото й топло сърце. Това творчество беше добро в своя старомоден жанр, така че за майката и сина беше недопустимо да го изложат на присмех. Една самостоятелна изложба на творбите му беше най-малкото признание на човека, когото обичаха; и за подготовката й те прекараха заедно немалко часове. Джон чувстваше как странно се засилва у него уважението към баща му. Изследването на работите му разкри безшумно упорство, с което той бе превърнал в нещо действително индивидуално още твърде посредствено дарование. Това творчество беше огромно, с рядка последователност в задълбочаването и постижения във виждането. Нищо, разбира се, не беше много дълбоко, нито достигаше особени височини — но такова, каквото беше, делото беше обмислено, добросъвестно, завещано. Припомняйки си доколко баща му беше лишен от „пристрастие“ и себеутвърждаване, с каква насмешлива скромност говореше за опитите си, като се наричаше винаги „любител“, Джон не можеше да се освободи от чувството, че никога не е познавал истински баща си. Да се отнася към себе си сериозно, но да не досажда никога на другите, като им показва това — такова беше, както изглежда, неговото ръководно правило. То беше привлекателно за Джон, караше го да се съгласява от сърце с преценката на майка си Той беше истински благороден човек; каквото и да правеше, не можеше да не мисли за другите А когато вземеше решение против тях, вършеше го колкото се може по-предизвикателно… Но според съвременния дух, нали? Два пъти в живота си е трябвало да върви срещу всички; но това никак не го бе ожесточило. Джон зърна как сълзите започнаха да се стичат по лицето, което тя веднага отвърна от него. Майка му понасяше така безшумно загубата, че той си казваше понякога, че може би не я чувства много дълбоко. Но сега, когато я гледаше, той усети колко много и баща му, и майка му го надвишават по сдържаност и лично достойнство. Тя го целуна с кратка, пламенна целувка и излезе от стаята.