Сага за Форсайтови

Младият Монт обърна глава към прозореца, където беше застанала Фльор.

— Не — отвърна той; — за съжаление, не. Но има и друго. Винаги трябва да освобождаваме съконтрагента си от договора, щом той пожелае да се откаже.

— За реклама ли? — запита сухо Соумс.

— Разбира се; но и по принцип.

— При такива условия ли работи вашата фирма?

— Още не — отвърна Монт. — Но и това ще дойде.

— А пък авторите ще си отидат.

— Няма да си отидат, сър. Правя редица наблюдения и всички потвърждават моята теория. В търговските отношения непрекъснато подценяват човешката природа и по този начин хората губят страшно много удоволствия и печалби. Трябва да се действа, разбира се, напълно искрено и открито, а така е лесно, щом го вършите по убеждение. Колкото по-човечен сте в търговията, толкова повече имате изгледи за успех.

Соумс стана.

— Постъпихте ли вече като съдружник?

— Още не. След шест месеца.

— Другите съдружници ще сторят много добре, ако побързат да се оттеглят.

Монт се засмя.

— Ще видите — заяви той. — Големи промени настъпват. Времето на частната собственост отмина.

— Какво? — смая се Соумс.

— Заведението се дава под наем! Сбогом, сър; тръгвам си вече.

Соумс видя как Фльор му подаде ръка, как се намръщи, когато Монт я стисна, чу съвършено ясно въздишката му на излизане. Фльор се отдалечи от прозореца, плъзгайки пръст по махагоновия ръб на билярдната маса. Докато я наблюдаваше, Соумс разбра, че тя се готви да го пита нещо. Пръстът й се плъзна около последния отвор; тя вдигна поглед.

— Ти ли, татко, си накарал Джон да не ми пише?

Соумс поклати глава.

— Нима не си видяла? — каза той. — Точно преди една седмица умря баща му.

— О!

По изненаданото, смръщено лице той зърна внезапното й усилие да разбере какво ще означава това.

— Бедният Джон! Защо не ми каза, татко?

— Та аз нищо не зная! — отвърна бавно Соумс. — Ти не ми доверяваш нищо!

— Бих ти се доверила, ако желаеше да ми помогнеш, мили.

— Може би ще пожелая.

Фльор стисна ръце.

— О, скъпи татко! Когато се стреми отчаяно към нещо, човек не мисли за другите. Не ми се сърди.

Соумс протегна ръка. Сякаш да отхвърли клевета.

— Размишлявам — каза той. Откъде му хрумна да употребява тази дума! — Досажда ли ти пак младият Монт?

Фльор се усмихна.

— Майкъл ли? Постоянно ми досажда, но е толкова добър… Не му се сърдя.

— Уморен съм — добави Соумс. — Отивам да подремна преди вечеря.

Качи се в картинната галерия, легна на кушетката и затвори очи. Страшна отговорност беше тази негова дъщеря… А майка й беше… Каква беше всъщност майка й? Страшна отговорност? Да й помогне… Но как да й помогне? Не можеше да промени факта, че й е баща. Или че Айрин… Какво каза младия Монт… някаква безсмислица за частната собственост… че времето й минавало… Дава се под наем ли? Глупости!

Знойният въздух, наситен с ухание на ливадник, река и рози, облъхна сетивата му и ги приспа.

Натрапчивата мисъл

„Натрапчивата мисъл“, много по-често от всяка друга форма на душевно разстройство, не е никога така действена и бърза, както когато приеме жадната маска на любовта. На плетища, канавки, врати, на човешки същества без каквито и да е мисли, на детски колички и обитателите им, когато смучат своите натрапчиви мисли, дори на другите жертви на тази упорита болест — натрапчивата мисъл на любовта не обръща никакво внимание. Тя лети, устремила поглед навътре, към собствения си източник на светлина, забравила всички останали звезди. Хора, обзети от натрапчивата мисъл, че човешкото щастие зависи от изкуствата им, от вивисекцията на кучета, от омразата към чужденците, от плащането на извънреден данък, от оставането има на министерски пост, от това да подтикват нещата, да не допускат съседите им да се разведат, да се отказват от военна служба по политически или религиозни съображения, от гръцки глаголи, църковни догми, от парадокси или от превъзходството над всеки страдащ от друга форма на мономания — всички тези хора са неустойчиви в сравнение с този или тази, чиято натрапчива мисъл е обладаването на друга личност. И при все че през тези хладни летни дни Фльор водеше разпиления живот на млада Форсайтовка, чиито рокли се заплащат от баща й, а единственото й занятие е да се забавлява, тя беше — както би се изразила Уинифред според последната мода — „съвсем честно“ безразлична към всичко това. Тя искаше сам едно — луната, която се рееше в студеното небе над реката (или над Грийн парк — когато я гледаше от Лондон). Дори носеше до сърцето си писмата от Джон, завити в розова коприна; а в дни, когато корсетите са толкова ниски, чувствата — така презирани и големите бюстове не са на мода, надали би могло да има по-ярко доказателство за натрапчивостта на нейната мисъл.

Щом узна за смъртта на баща му, тя писа на Джон и получи отговор след три дни, когато се върна от излет на реката. Това беше първото му писмо, откакто се бяха срещнали у Джун. Отвори го със страх и го прочете със смущение.