Говореше на себе си; тонът на гласа й прониза сърцето на Джон. Това, което тя държеше в ръка, беше малка снимка. Обърна я към светлината, продължи да я гледа… съвсем мъничка снимчица. Джон я позна — неговата снимка като малко момченце, която тя носеше винаги в чантичката си. Сърцето му затуптя по-силно. И изведнъж, сякаш го бе чула, тя обърна очи и го видя. При внезапното й възклицание и движението, с което притисна до гърди снимката, той се обади:
— Да, аз съм.
Тя се приближи до леглото и седна съвсем близо до него, все още притиснала ръце до гърдите си; в нозете й бяха разпилените по пода листа от писмото. Седеше изправена, ръката й се вкопчи в ръба на леглото. Най-после заговори:
— И така, Джон, виждам, че вече знаеш.
— Да.
— Вижда ли татко?
— Да.
Последва дълго мълчание, най-после тя прошепна:
— О, милото ми дете!
— Няма нищо. Не се тревожи.
Чувствата му бяха така бурни и противоречиви, че той не смееше да мръдне — от огорчение, отчаяние и странен копнеж да усети на челото си ласката на нейните ръце.
— Какво ще правиш?
— Не зная.
Ново продължително мълчание. Тя стана. Постоя миг неподвижна, помръдна леко пръсти и каза:
— Мое скъпо, мило дете, не мисли за мене… мисли за себе си.
Заобиколи леглото откъм долния му край и се прибра в стаята си.
Джон се обърна — свит на топка, като таралеж — към своя ъгъл.
Двайсет минути може би минаха, преди да го стресне вик. Откъм терасата отдолу. Той скочи уплашено. Викът се повтори:
— Джон!
Викаше го майка му! Той изтича по стълбите, през празната трапезария, в студиото. Майка му бе коленичила пред старото кресло, а баща му лежеше в него, съвършено бял, с клюмнала на гърдите глава, стиснал молив в ръката, отпусната върху отворената книга — така неподвижна, както Джон не бе я виждал досега. Майка му го погледна обезумяла и каза:
— О, Джон!… Той е мъртъв… мъртъв!…
Джон също коленичи, наведе се през облегалото, на което преди малко бе седял, и долепи устни до челото. Студено като лед! Как можеше… Как можеше татко да е мъртъв, когато само преди един час… Майка му бе обгърнала с ръце коленете, притискаше гърди до тях.
— Защо… защо не бях при него? — чу той шепота й. После зърна на отворената страница разкривено написаното с молив „Айрин“ и се разплака. За пръв път виждаше той смърт и неизразимото й безмълвие заличи всяко друго чувство в него; всичко беше следователно само предисловие към това! Любовта, животът, радостта, тревогите, грижите, движението, светлината и красотата бяха само увод към страшното бяло безмълвие. То се отпечата дълбоко в съзнанието му: всичко му се стори изведнъж дребно, празно, кратко. Успя най-после да се овладее, стана и повдигна майка си.
— Мамо, не плачи… мамо!
Няколко часа по-късно, когато вече бе свършено всичко, което трябваше да се направи, и майка му си легна, той отиде да постои сам при баща си, положен на леглото и покрит с бял чаршаф. Дълго стоя загледан в това лице, което никога не се бе гневило… което бе винаги насмешливо и добро. „Да бъдеш добър и да вървиш винаги към целта си — това е всичко!“ — бе казал някога баща му. Как прекрасно бе постъпвал той винаги в съгласие с тази своя философия! Сега разбра — баща му отдавна е знаел, че краят ще бъде внезапен… Знаел е, но не бе казал нито дума. Джон го гледаше с любов и страхопочитание. Страдал бе самотно само заради майка му и него! Собствената му мъка изглеждаше така дребна сега, когато гледаше това лице. И името, едва надраскано върху оная страница! За сбогом. Сега вече майка му нямаше никого освен него! Приближи се до мъртвото лице, съвършено непроменено и, все пак, съвършено различно. Баща му бе казал някога, че не вярва съзнанието да надживява човека или, ако го надживява, то ще е само до единствения жизнен предел на тялото, до естественото изчерпване на жизнените сили; и ако тялото е пострадало поради злополука, прекалявания, тежко заболяване, съзнанието може да просъществува, докато — без никаква външна намеса в естествения му път — се изчерпи докрай. Това бе поразило Джон, защото не бе чувал от никого подобно предложение. Когато сърцето изменя по такъв начин… сигурно не е съвсем естествено! Може би съзнанието на баща му е в стаята, заедно с него. Над леглото беше портретът на бащата на баща му. И неговото съзнание може би е живо; и на брат му… несъщия му брат, загинал в Трансваал. Дали бяха всички край това легло? Джон целуна баща си по челото и се прибра на пръсти в стаята си. Вратата на стаята на майка му беше открехната; явно беше, че е идвала тук — приготвила му бе всичко, дори бисквити и топло мляко, а писмото не се виждаше вече на пода. Той изпи млякото и похапна, гледайки как угасва последния дневен светлик. Не се опита да надникне в бъдещето — гледаше само тъмните клони на дъба, високи до прозореца, и изпитваше чувството, че животът е спрял. По някое време през нощта, както се обръщаше в неспокойния си сън, му се стори, че вижда нещо бяло и неподвижно край леглото и се стресна.
Гласът на майка му каза:
— Аз съм, мили!
Ръката й върна леко главата му към възглавницата и бялата й фигура изчезна.