Сага за Форсайтови

Джолиън издаде странен звук — полусмях, полустон.

— Ти си на деветнайсет години, Джон, аз — на седемдесет и две. Как бихме могли да се разберем по такъв въпрос?

— Ти обичаш мама, татко, и можеш да разбереш чувствата ни. Не е справедливо да допуснеш миналото да осуети щастието ни, нали?

Изповед пред една неизбежна изповед, Джолиън реши все пак да я отбегне, доколкото е възможно. И сложи ръка върху рамото на сина си.

— Слушай, Джон! Мога да те отклоня, като ти кажа, че и двамата сте много млади, не познавате добре собствените си чувства и намерения и така нататък. Но ти няма да ме послушаш, а освен това и няма смисъл… Младостта за нещастие се лекува сама. Ти говориш леко за „миналото“, без да знаеш — както сам каза — какво се е случило тогава. А сега кажи ми, дал ли съм ти някога основание да се съмняваш в думите ми или в любовта ми към тебе?

В един не така тревожен момент би му се сторило може би забавно да погледне борбата, предизвикана от думите му — крепкото ръкостискане, с което синът му поиска да го успокои, и ужаса, изписан на лицето му от последиците на това успокоение; но сега почувства само признателност за ръкостискането.

— Много добре. Можеш да повярваш следователно на това, което ще ти кажа. Ако не се откажеш от своето увлечение, ще направиш майка си нещастна до края на живота й. Повярвай ми, мили, миналото — каквото и да е било — не може да бъде погребано… наистина не може.

Джон стана от облегалото на креслото.

„Девойката! — помисли Джолиън. — Ето я застанала пред него… като самия живот… настойчива, любеща, прекрасна!“

— Не мога, татко; как бих могъл… само за това, че ти казваш? Не мога, разбира се!

— Ако знаеше цялата истина, Джон, би се отказал без колебание. Би бил длъжен да се откажеш. Нима не можеш да ми повярваш?

— Откъде знаеш какво бих решил? Аз я обичам, татко, повече от всичко на света!

Лицето на Джолиън се сгърчи, той заговори измъчено и бавно:

— Дори от майка си ли, Джон?

По изражението на сина си, по стиснатите му пестници Джолиън разбра напрегнатата борба, която ставаше в него.

— Не зная — избухна Джон. — Не зная! Но да се откажа от Фльор за нищо… заради нещо, което не разбирам, заради нещо, което не вярвам и наполовина да е толкова важно, както ми се представя… Това ще ме накара… ще ме накара…

— Ще те накара да сметнеш, че сме несправедливи, че ти пречим… да. Но така ще бъде все пак по-добре, отколкото да продължаваш по тоя път.

— Не мога. Фльор ме обича, аз я обичам. Вие искате да ви вярвам; защо сами не ми вярвате, татко? Не, няма да разпитваме… все едно, че нищо не е имало. Само ще обикнем още повече и теб, и мама.

Джолиън пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си, но я извади празна; само местеше език зад стиснатите зъби.

— Помисли, Джон, какво беше майка ти за теб! Тя няма никого освен теб; аз не ще изкарам още дълго.

— Защо? Не е честно да… Защо?

— Защото — заяви почти студено Джолиън, — защото така казват лекарите. Само затова.

— О, татко! — извика Джон и се разплака.

Този изблик на слабост у сина, който не бе заплакал нито веднъж след десетгодишната си възраст, страшно развълнува Джолиън. Той разбра напълно колко невероятно меко беше сърцето на малкия, колко дълбоко ще страда той от тази история и в живота изобщо. И протегна безпомощно ръка, защото не желаеше — а всъщност и не смяташе — да стане.

— Недей, мили — промълви той. — Или ще разплачеш и мене!

Джон заглуши мъката си и остана неподвижен, отвърнал лице.

„А сега? — помисли Джолиън. — Какво да кажа, за да го трогна?“

— Да не забравя: не казвай на мама — започна той; — стигат й страховете за теб. Зная какво чувстваш, Джон, но ти познаваш достатъчно добре и нея, и мене, затова можеш да разбереш, че ние не бихме желали да опропастим щастието ти с нищо. Та то е нашата едничка цел; аз, във всеки случай, мисля само за твоето и нейното щастие, тя — само за твоето. А бъдещето и на двама ви е поставено на карта. Джон се обърна. Лицето му беше смъртнобледо; дълбоко хлътналите очи пламтяха.

— Но какво има? Какво има? Защо не ми казвате?

Разбрал, че е победен, Джолиън пъхна отново ръка във вътрешния си джоб и остана така цяла минута, задъхан, затворил очи. Мина му през ум: „Имах дълготрайни сполуки… имах и горчиви мигове… но този е най-горчивият от всички!“ Извади ръка заедно с писмото и каза уморено:

— Слушай, Джон, ако не беше дошъл днес, щях да ти изпратя това нещо. Исках да пощадя и тебе, и майка ти, и себе си, но виждам, че е невъзможно. Прочети го, а пък аз ще отида в градината.

И се надигна да стане.

Взел вече писмото, Джон избърза:

— Не, аз ще изляза.