Сага за Форсайтови

След като свърши изповедта, Джолиън облегна длан на хлътналата си буза и започна да препрочита написаното. Там имаше фрази, които го огорчаваха така дълбоко, щом помислеше, че Джон ще ги чете, че едва не скъса писмото. Да говори за подобно неща с едно момче — със собствения си син! — да ги говори за собствената си жена, за майката на сина си, се струваше ужасно за неговата сдържана форсайтовска душа. Но как — ако не ги разкаже — би накарал Джон да разбере действителността, дълбоката пукнатина, неизлечимата рана? Как би оправдал без тях искането синът му да задуши своята любов? По-добре би било в такъв случай нищо да не пише!

Сгъна изповедта и я прибра в джоба си. Беше — слава богу! — събота; имаше време да помисли до неделя вечер, защото, и да го пусне сега, то нямаше да стигне до Джон преди понеделник. Той изпита странно облекчение от тази отсрочка, както и от факта, че — все едно дали ще го изпрати, или не — бе написал писмото!

В розариума, засаден върху мястото на папратите, той видя Айрин, с кошница в ръка, да подрязва и почиства храстите. Струваше му се, че не остава никога без работа и почти й завиждаше сега, когато сам бе почти винаги принуден да почива. Слезе при нея. Тя вдигна ръка с изцапана ръкавица и се усмихна. От вързаното под брадичката дантелено фушу, закрило косите, овалното лице с още тъмни вежди изглеждате съвсем младо.

— Зелените мухи са ужасни тази година, макар че застудя. Изглеждаш уморен, Джолиън.

Той извади писмото от джоба си.

— Написах това нещо. Мисля, че трябва да го прочетеш.

— За Джон ли?

Лицето й се промени, просто помръкна изведнъж.

— Да. Разкрих греха.

Подаде й писмото и тръгна между розите. След малко, видял, че е свършила четенето и стои неподвижна, стиснала в отпуснатата си ръка изписаните листове, той се върна при нея.

— И така?

— Чудесно изразено. Не виждам как би могло да се каже по-добре. Благодаря ти, мили.

— Желаеш ли да премахна нещо?

Тя поклати глава.

— Не; за да може да разбере, Джон трябва да узнае всичко.

— Така мислех и аз… но все пак ми е противно!

Струваше му се, че нему това е сякаш по-противно, отколкото на нея… За него беше много по-леко да разговаря по сексуални въпроси с жена, отколкото с мъж; освен това Айрин беше много по-естествена и пряма, без неговата дълбока форсайтовска потайност.

— Не зная дали той ще разбере и сега, Джолиън. Толкова е млад; и почти плах пред физическата любов.

— Наследил е това чувство от баща ми, който беше стеснителен като девойка в тия въпроси. Дали не ще бъде по-добре да напиша всичко това, като кажа само, че си ненавиждала Соумс?

Айрин поклати глава.

— Ненавистта е само дума. Не дава никаква представа за нещата. По-добре е да си остане както е.

— Добре. Ще го изпратя утре.

Тя вдигна лице към неговото и Джолиън я целуна пред многото обвити в зеленина прозорци на големия дом.

Изповедта

Късно тоя ден Джолиън задряма в старото кресло. На коленете му стоеше захлупена La rôtisserie de la reine Pédauque324 и, тъкмо преди да заспи, той мислеше: „Дали нашият народ ще обикне някога действително французите? Дали ще ни обикнат те?“ Сам той ги бе обичал винаги, свикнал беше с духовитостта, вкусовете, кухнята им. Неведнъж преди войната бе посещавал с Айрин Франция, когато Джон беше в частен пансион. Но французите… можеше да ги обича само англичанин, който умее да ги гледа с безпристрастното око на естет! И с това тъжно заключение бе задрямал.

Когато се събуди, видя Джон, застанал между него и прозореца. Момчето бе дошло очевидно от градината и го чакаше да се събуди. Джолиън се усмихна, още полусънен. Колко мило изглеждаше това дете — чувствително, нежно, откровено! Изведнъж сърцето му се сви жестоко; той почти изтръпна. Джон! Изповедта! Направи усилие да запази самообладание.

— О, Джон! Откъде изскочи?

Синът му се наведе и го целуна по челото.

Едва сега Джолиън забеляза изражението на момчето.

— Дойдох си, за да ти кажа нещо, татко.

Джолиън правеше отчаяно усилие да успокои неприятното усещане в гърдите си.

— Добре, седни, моето момче. Видя ли майка си?

— Не.

Руменината по лицето му се смени изведнъж от бледност; той седна върху страничното облегало на старото кресло — както в отдавна миналите дни самият Джолиън бе седял до баща си, настанен в същото кресло. Кацваше той на това място до деня на разрива между него и баща му… Нима бе доживял до също такъв миг със своя син? Цял живот бе ненавиждал от дън душа сцените, вървял бе безшумно по избрания път, оставяйки и другите да следват своя. И ето че сега, в края на този път, му предстоеше изглежда сцена, много по-мъчителна от всички, които бе отбягвал. Спусна наличника пред вълнението и зачака сина си да заговори.

— Татко — започна бавно Джон, — ние с Фльор се сгодихме.

„Точно така“ — помисли Джолиън, дишайки с мъка.

— Зная, че вие с мама не одобрявате нашето намерение. Фльор ми каза, че преди да се омъжи за теб, мама е била сгодена с баща й. Аз не зная, разбира се, какво е имало всъщност. Но то е било преди цяла вечност. Аз я обичам, татко; и тя казва, че ме обича.