Сага за Форсайтови

Наистина ли отиваше при майка си? Странно, колко безразлично му беше това. Странно, колко ясно бе разбрала тя, че му беше безразлично, стига да няма скандал. И изведнъж видя отчетливо между себе си и нея лицето, което бе зърнал следобед — лицето на Айрин.

— Ще ти трябват ли пари?

— Благодаря; имам достатъчно.

— Добре. Съобщи ни, когато решиш да се върнеш.

Анет остави кейка, който въртеше в пръстите си, погледна изпод почернените си ресници и каза:

— Нещо да предам на maman?

— Почитанията ми.

Тя се протегна с ръце на кръста и отвърна на френски:

— Какво щастие, че никога не си ме обичал, Соумс!

После стана и напусна стаята. Соумс беше доволен, че бе говорила на френски — така не се налагаше сякаш да й отговаря. И пак онова лице… бледо, тъмнооко, все още прекрасно! Дълбоко в него трепна нещо топло, като искрици, тлеещи под купчината рехава пепел. И това увлечение на Фльор към нейния син! Странна случайност! Но съществува ли на тоя свят случайност? Човек върви по улицата и една тухла го чуква по главата. Това е случайност без съмнение. Но тук! „По наследство!“ — бе казала Фльор? Тя… Да, тя щеше „да се държи“.

ТРЕТА ЧАСТ

Джолиън старши се разхожда

Двоен подтик накара Джолиън да каже на закуска на жена си:

— Да отидем на състезанието!

„Необходимо беше“… нещо да заглуши тревогата, изживяна през последните шест часа, след като Джон бе довел Фльор у дома им. „Необходимо беше“ и да се заглуши мъчителния спомен у този, който знаеше, че може всеки миг да го загуби.

Преди петдесет и осем години Джолиън бе станал итънец, защото на Джолиън старши бе хрумнало да го причисли към най-скъпата класа на избраниците. Година след година бе отивал той от Станхоп Гейт на стадион Лорд с баща си, чиято младост в двайсетте години на деветнадесети век бе минала през шлифовката на крикета. Джолиън старши казваше, без да се стеснява, „хвърляне“, „точно попадение“, „половин“ и „три четвърти“ точка, а Джолиън младши трепереше от невинен младежки снобизъм да не би някой да чуе тия приказки на родителя му. Той се вълнуваше само в тази висша сфера — крикета, — защото иначе баща му, с Кръмските си бакенбарди, беше винаги негов beau ideal321. При все че сам не бе се числил никога към избраниците, поради вродената си изисканост и равновесие Джолиън старши не бе изпадал никога в простащина. Какво удоволствие беше, след като е викал с цилиндър в уморителната горещина, да се върне с баща си в къщи с каретата, да се изкъпе, да облече друг костюм и да продължи към „Дизюниън“, за да вечеря с рибки, котлети и щрудел; после и двамата — старият и младият денди — да отидат, със светли кожени ръкавици, на опера или на театър. А в неделен ден, след приключването на мача и съответното оставяне на цилиндъра, да отиде със специална кола заедно с баща си в „Корона и скиптър“, на терасата над реката… в златното време на шейсетте години, когато светът беше прост, дендите — блестящи, Демокрацията не беше още родена, а… книгите на Уайт Мелвил322 се издаваха една след друга.

При следващото поколение, към което принадлежеше синът му Джоли, със синчеца на Хароу в петлицата — по хрумване на Джолиън старши внукът бе причислен към една степен по-евтини избраници, — Джолиън пак се бе вълнувал от мача и се бе връщал към прохладата на лехите с ягоди в Робин Хил, към билярда следобед, а синът му се бе старал да изглежда страшно разочарован, изморен и възмъжал. През тези два дни всяка година бяха оставали с Джоли съвсем сами в света… всеки на страната на своя колеж… пред току-що родилата се Демокрация.

И така, Джолиън изнамери един сив цилиндър, поиска от Айрин парченце светлосиня панделка и предпазливо, спокойно, с автомобил, влак и такси стигна до стадион „Лорд“. Там, до Айрин в зелена рокля и черен суташ, той наблюдаваше играта и усещаше как някогашното вълнение потръпва в него.

Но мина Соумс и денят бе провален. Лицето на Айрин се изкриви от стиснатите устни. Нямаше смисъл да остават тук, за да гледат как Соумс или дъщеря му ще се изнизват пред тях като десетична дроб. И той каза:

— Слушай, мила, ако ти дотегна… да си вървим.