Сага за Форсайтови

Той придружи Уинифред до мястото й и се върна на своето, откъдето съзираше неясно дребните, бели, далечни тичащи фигури, долавяше тракането на бухалките, овациите от едната и от другата страна. Нито Фльор, нито Анет! Какво можеше да се очаква от днешните жени! Имаха вече избирателни права! Бяха „еманципирани“… а какво бяха спечелили от това? Ето Уинифред — желае да се върне назад, да започне всичко отново… дори с Дарти! Да можеше да върне миналото… да седи тук, както бе седял през осемдесет и трета или осемдесет и четвърта, преди да бе разбрал, че бракът му с Айрин е разрушен, преди отчуждаването й да бе станало така очевидно, че и при най-добра воля беше вече невъзможно да не го забележи. И сега дори не можеше да разбере защо бе станала така неотстъпчива. Можеше да обича други мъже, не беше лишена от чувство! Само на него, на единствения мъж, който трябваш да обича, бе предпочела да откаже сърцето си. Струваше му се — колкото фантастично да изглеждаше това! — че цялото съвременно отслабване на брачните връзки (макар по форма и закон да бяха същите, както и по времето, когато той се бе оженил за нея!), че цялата съвременна разпуснатост бе произлязла от нейния бунт; струваше му се — колкото и фантастично да изглежда това! — че тя именно бе положила началото, докато накрая всяко почтено владение бе изчезнало или беше на път да изчезне. Всичко изхождаше от нея! А сега… чудесен ред на нещата! Семейства? Как може да съществува семейство без взаимно обладание? Та той не бе имал никога истинско семейство. По своя вина ли? Той бе постъпвал, както смяташе, че е длъжен да постъпи. Наградата? Ония двамата, седнали един до друг на трибуните, и историята с Фльор!

Потиснат от самотата, той помисли: „Няма да ги чакам повече! Те могат да намерят и сами пътя до хотела… ако пожелаят да се върнат!“ Повика едно такси през входа на стадиона и каза:

— Бейзуотър Роуд!

Старите лели никога не му изменяха. У тях беше винаги добре дошъл. Нямаше ги вече наистина, но Тимоти беше все още там.

Смитър стоеше пред отворената врата.

— Мистър Соумс! Аз току-що излязох малко на въздух. Колко ще се зарадва готвачката!

— Как е мистър Тимоти?

— Не съвсем с ума си напоследък, сър; какво ли не приказва! И тази сутрин повтаряше: „Брат ми Джеймс вече остаря.“ Мисълта му се лута, сър, все за своите разправя. Тревожи се за капиталите им. Завчера каза: „Ето например брат ми Джолиън не признава държавните ценни книжа“… и изглеждаше много огорчен от това. Заповядайте, мистър Соумс, заповядайте! Каква приятна изненада!

— Благодаря — отвърна Соумс. — Ще вляза за няколко минути.

— Да — продължи тихо Смитър в хола, където бе проникнал свеж въздух отвън, — през тая седмица никак не сме доволни от него. Той винаги оставяше най-вкусното ядене за накрая; а от понеделник изяжда първо него. Ако сте наблюдавали как се храни куче, мистър Соумс, знаете, че то изяжда най-напред месото. Ние смятахме винаги за много добър знак това, че мистър Тимоти, на тая възраст, оставяше месото за накрая; но трябва да е загубил вече напълно самоконтрола си; и, естествено, изоставя другото ядене. Докторът не обръща внимание на това, обаче — Смитър поклати глава — мистър Тимоти навярно мисли, че трябва да изяде най-хубавото още отначало, защото инак може и да не стигне до него. А това нещо и приказките му ни тревожат.

— Казвал ли е нещо важно?

Не ми е приятно да ви го съобщя, мистър Соумс, но той вече не иска и да знае за завещанието си. Дразни се от него… а това е много странно, след като толкова години искаше всяка сутрин да го види. Завчера каза: „Чакат да ми вземат парите!“ Това ме стресна, защото, както му казах, сигурна съм, че никой не чака за парите му. Просто жалко, че още мисли за пари, на неговата възраст. Окуражих се да му кажа: „Знаете ли, мистър Тимоти, милата ми господарка (имам предвид мис Форсайт, мистър Соумс, мис Ан, която ме изучи, никога не мислеше за пари), казвам, за нея беше важно само доброто име.“ Той ме изгледа, не мога да ви кажа как, и отвърна сухо: „Никому не е дотрябвало доброто ми име.“ Помислете си само — да каже такова нещо! А понякога говори съвсем смислено и на място.

Соумс, загледал през това време една стара гравюра при закачалката, си каза: „Ето нещо ценно!“ и отговори:

— Ще се кача да го видя, Смитър.

— При него е готвачката — изрече Смитър над корсета си. — И тя ще се радва да ви види.

„Не бих желал да доживея такава възраст“ — помисли си Соумс, докато се качваше бавно по стълбите.

На втория етаж се спря и почука. Вратата се отвори, показа се приятното кръгло лице на шейсетгодишна жена.

— Мистър Соумс! — промълви тя. — Та това е мистър Соумс!

Соумс кимна.

— Да, аз съм.

И влезе.

Тимоти седеше на леглото, скръстил ръце на гърдите си, втренчил очи в тавана, където бе увиснала една муха. Соумс застана при долния край на леглото и го загледа.

— Чичо Тимоти! — каза той доста високо. — Чичо Тимоти!

Очите на Тимоти се отделиха от мухата и се изравниха с лицето на госта. Соумс видя как бледният език овлажни потъмнелите устни.