Сага за Форсайтови

При тази прикрито цинична забележка Имоджин се изсмя кратко. Джек Кардиган полуотвори уста, креслото на Соумс скръцна. А Уинифред каза:

— Това беше прекалено, Проспер.

— Вие какво ще кажете, мисис Форсайт? Не мислите си, че човешката природа си остава все една и съща?

Соумс задуши внезапния порив да стане и да ритне тоя тип. Чу отговора на жена си:

— В Англия човешката природа не е като в другите страни!

Пак проклетата й насмешливост!

— Хм! Аз не познавам добре тази мъничка държава („И слава богу!“ — помисли Соумс)… но бих казал, че водата кипи и в захлупен съд. Всички търсим наслади… и винаги сме ги търсили.

Проклет тип! Цинизмът му беше… направо обиден!

След обяда се разделиха на двойки, за да се разходят за смилане на храната. Въздържайки се от гордост да погледне, Соумс все пак знаеше, че Анет и онзи тип скитат заедно. Фльор беше с Вал — избрала го бе, то се знае, защото е близък с онова хлапе. Сам той тръгна с Уинифред. Вляха се в светлия, обикалящ поток, позачервили се от преяждане; повървяха няколко минути мълчаливо, после Уинифред промълви:

— Бих искала да е върнем четиридесет години назад, братко!

Пред духовния й взор мина безкрайно шествие от собствените й рокли, шити за този празник и плащани от баща й поради вечните парични кризи на Дарти.

— Забавно се живееше все пак. Понякога съжалявам дори за Монти. Какво мислиш за днешното общество, Соумс?

— Превзета безвкусица! Провалът започна с велосипедите и автомобилите; войната го довърши.

— Какво ли още има да дочакаме? — добави Уинифред сънливо след изядената баница с месо от гълъб. — Кой знае дали няма да се върнем към кринолините и широките панталони. Погледни онази рокля!

Соумс поклати глава.

— Пари има, но вяра няма в нищо. Никой не пести за бъдещето. За сегашните младежи животът е кратък… и весел.

— Ах, че шапка! — възкликна Уинифред. — Не зная… Като помисли човек за убитите във войната и така нататък, просто да се смае. Няма друга страна като нашата… Проспер казва, че всички други държави, освен Америка, са фалирали, но американците винаги се обличат според модата у нас.

— А онзи — запита Соумс — наистина ли заминава за Тихия океан?

— О, човек никога не знае къде ще замине Проспер!

— Той именно е знамение на времето, ако искаш да ти кажа — промълви Соумс.

Уинифред го стисна за лакътя.

— Не се обръщай — каза тя тихо. — Само погледни вдясно, в първия ред на трибуните.

Соумс се постара да погледне, доколкото беше възможно при поставеното ограничение. Мъж със сив цилиндър и посивяла брадичка, със слабо, мургаво, набръчкано лице, но с изискана стойка, седеше до жена в зелена рокля, чиито тъмни очи бяха приковани в Соумс. Той веднага сведе поглед към краката си: колко смешно пристъпваха те един до друг! Гласът на Уинифред прошепна до ухото му:

— Джолиън изглежда наистина болен; но винаги е бил човек със стил. А тя не се е променила… освен в косата.

— Защо си разказала на Фльор за онази история?

— Не съм, от другаде е научила. Знаех си, че ще научи.

— Все едно, неприятно. Увлякла се е по сина им.

— Ах, пакостницата! — промълви Уинифред. — А се опитваше да ме заблуди! Какво ще правиш, Соумс?

— Ще постъпя според обстоятелствата.

Продължиха да се движат мълчаливо сред доста плътната тълпа.

— Действително — каза неочаквано Уинифред, — бих могъл да кажеш просто — съдба! Само че изразът е старомоден. Я гледай! Джордж и Юстас!

Едрата фигура на Джордж Форсайт застана пред тях.

— Здравей, Соумс! — поздрави той. — Току-що срещнах Профон и жена ти. Ще ги настигнете, ако поизбързате. Ходил ли си у стария Тимоти?

Соумс кимна; човешкият поток ги раздели.

— Винаги ми е бил приятен Джордж — заяви Уинифред. — Толкова е забавен!

— На мене никога — отвърна Соумс. — Къде е мястото ти? Аз отивам на моето. Фльор може би вече е там.