Сага за Форсайтови

Лицето на Джон се поотпусна, но скоро се затвори пак. Всички… всички бяха против него и Фльор! И всичко това само подкрепяше нейния зов: „Задръж ме завинаги тогава!… Ожени се за мене, Джон!“ Тук, където бе прекарал с нея оная чудна седмица, всеки миг засилваше копнежа по нейния чар и болката, че я няма, за да омагьоса стаята, градината, самия въздух дори. Ще може ли да живее в този дом, без да я вижда? Той се затвори окончателно и се прибра да спи. Това не беше нито здравословно, нито разумно, но така щеше поне да бъде със спомена за Фльор в костюма на гроздоберачката от Гойя. Чу пристигането на Вал, разтоварването на форда и отново настъпи тишина в лятната нощ… нарушавана само от далечното блеене на овце, от дрезгав зов на чухал. Наведе се навън. Студена луна… топъл дъх… Възвишенията, блеснали като сребро! Леки крилца, ромон на ручей, японски рози! Господи… колкото пусто е всичко без нея! В библията е казано: ще оставиш майка си и баща си и ще се прилепиш до… Фльор.

Да намери смелост, да отиде, да им каже. Не можеха да му попречат да се ожени за нея… нямаше и да пожелаят, щом научат чувствата му! Да! Ще отиде смело и открито… Фльор беше права!

Чухалът млъкна, овцете се стаиха; само реката остана да ромони в тъмнината. А Джон си легна и заспа, освободен от най-лошото зло в живота — нерешителността.

Пророкуванията на Тимоти

В деня на несъстоялата се среща в Националната галерия започваше втората годишнина от възвръщането на английската гордост и слава — накратко казано — на цилиндъра. Мачът на стадион Лорд317 — едно отменено през войната празненство — развя за втори път своите светли и тъмни знамена, съживявайки почти напълно всяка подробност на славното минало. Тук, през време на обедната почивка, можеха да се видят всякакви видове дамски и само един вид мъжки шапки, закриващи многобройните типове лица, съответствуващи на отделните „класи“. Наблюдателният Форсайт би могъл да различи на безплатните и „евтини“ места малък брой хора с меки шапки, но те почти не дръзваха да се приближат до плаца; хората от старата школа — или школи — можеха все още да се радват, че пролетариатът и досега не може да плати необходимите пет шилинга за вход. Това беше една затворена крепост, единствената в сравнително голям мащаб — защото вестниците изчисляваха присъстващите на десет хиляди души. А десетте хиляди души, въодушевени от една единствена надежда, си задаваха взаимно един и същи въпрос: „Къде ще обядвате?“ Имаше нещо невероятно насърчително и успокоително в този въпрос и във факта, че толкова много хора го задават заедно с вас! Какви запаси притежаваше Британската империя — от гълъби, раци, агнета, лакерда с майонеза, ягоди и бутилки шампанско, — за да се изхрани това множество! Никакви чудеса не се очакваха — никакви седем хляба и няколко риби318… Вярата почиваше сега на по-сигурни основи. Шест хиляди цилиндъра и четири хиляди чадъра ще бъдат свалени и затворени, десет хиляди уста, гърла всички говорещи английски, ще бъдат нахранени! Все още жизнен беше старият булдог! Традиция! И пак традиция! Толкова строга и толкова гъвкава! Войни могат да бушуват, данъците да разоряват, трейдюнионите да грабят, Европа да загива от глад, но десет хиляди тук ще бъдат нахранени; ще се разхождат по зелената морава в оградения плац, ще носят цилиндрите си и ще се срещат… едни с други. Сърцето е здраво, пулсът е още нормален. И-тън! И-тън! Хар-р-о-о-о-у!