Сага за Форсайтови

— Освен това — продължи кротко Фльор — не бихте могли да ни попречите.

— Едва ли — каза Соумс, — ако зависеше само от мен, бих се опитал да ви преча. Зная, че с много неща ще трябва да се примиря, за да запазя обичта ти. Но този въпрос не зависи само от мен. Това именно желая да разбереш, докато не е станало съвсем късно. Ако допусна да мислиш, че можеш да постигнеш каквото желаеш и те насърчавам в това отношение, ударът ще бъде много по-тежък, когато откриеш, че не можеш.

— О, татко! — извика Фльор. — Помогни ми. Можеш да ми помогнеш.

Соумс поклати изненадано глава.

— Аз ли? — отвърна горчиво той. — Аз да ти помогна? Та аз именно съм пречката… истинската пречка… такъв е модният израз, нали? Защото в жилите ти тече моята кръв.

Той стана.

— Какво да се прави, маслото вече е в огъня. И щом настояваш на своето, ще трябва един ден само на себе си да се сърдиш. Забрави тази глупост, дете мое… единствено мое дете!

Фльор склони глава на рамото му.

В душата й бушуваше такава буря. Но нямаше смисъл да я показва. Никакъв смисъл! Тя се отстрани от баща си и излезе навън в припадащия мрак, разстроена, но не убедена. Всичко в нея беше неопределено и смътно, като очертанията и семките в градината; всичко… освен волята й да постигне своята цел. Една топола прониза тъмносиньото небе и докосна с върха си самотна бяла звезда. Росата овлажни пантофките й, голите й рамене потръпнаха от хлад. Тя слезе до брега на реката и загледа лунния лъч, отразен в потъмняващите води. Ненадейно я лъхна тютюнев дим и една бяла фигура изникна сякаш от лунното сияние. Младият Монт пушеше в лодката си във фланелен костюм. Угасена във водата, цигарата тихо изсъска.

— Фльор — обади се гласът му, — не бъдете жестока към нещастника! От часове ви чакам.

— Защо?

— Елате в лодката!

— Нямам такова намерение.

— Защо?

— Защото не съм русалка.

— Нима не сте никак романтична? Не бъдете съвременна, Фльор.

Той се показа на пътечката, на един ярд от нея.

— Вървете си!

— Но аз ви обичам, Фльор!

Тя се изсмя кратко.

— Елате пак — отвърна, — когато не постигна желанието си.

— Какво е то?

— Няма да ви кажа.

— Фльор — започна Монт и гласът му прозвуча някак странно, — не се подигравайте с мене! Дори куче, подложено на дисекция, заслужава да се отнасят прилично с него, преди да го довършат.

Фльор поклати глава, но устните й трепнаха.

— А защо ме изплашихте? Дайте ми цигара!

Монт й даде, запали я, извади втора за себе си.

— Не желая да говоря глупости — каза той. — Но представете си, ако обичате, всички глупости, изказани от всички влюбени до днес, после прибавете към тях и моите собствени.

— Благодаря, представих си. Лека нощ.

Постояха за миг, загледани един в друг, под сянката на акцията с огрени от луната клони, а димът на цигарите им се сливаше и извисяваше между тях.

— Състезава се и Майкъл Монт, така ли?314 — каза той.

Фльор се обърна рязко и тръгна към къщи. На моравата се спря да погледне назад. Майкъл Монт размахаше ръце във въздуха; видя го, че се удари по главата, после помаха за сбогом към огряната от луната цъфнала акация. Долетя гласът му:

— Прекрасен свят!

Фльор потрепера. Не можеше да му помогне, премного бяха собствените й грижи. На терасата се спря пак ненадейно. Майка й седеше съвсем сама пред писалището си в гостната. Нищо особено в изражението на лицето й, освен пълна неподвижност. Но колко покрусена изглеждаше тя! Фльор се качи на горния етаж. Пред вратата на своята стая се спря. Чу как баща й се разхожда в картинната галерия.

„Да — помисли тя. — Прекрасен свят! О, Джон!“

Решението

След като Фльор си отиде, Джон погледна австрийката. Слаба, мургава жена, с тъжно изражение на човек, видял да му се изплъзват едно подир друго всички дребни блага, които е имал някога в своя живот.

— Не искате ли чай? — запита тя.

Трогнат от разочарованието, прозвучало в гласа й, Джон промълви:

— Не, наистина не ми се пие, благодаря.

— Само една чашка… готова е. Една чашка и цигара.

Фльор си бе отишла! Очакваха го часове на разкаяние и нерешителност! И, макар да чувстваше с болка колко е неуместно, той все пак се усмихна, когато каза:

— Добре… благодаря.

Тя внесе върху малка сребърна табличка чайник, две чашки и сребърна кутия за цигари.

— Захар? У мис Форсайт има много захар… Тя купува и за мене, и за приятелката ми. Мис Форсайт е много мила дама. Щастлива съм, че служа при нея. Вие неин брат?

— Да — отвърна Джон, запушил втората цигара в живота си.

— Много млад брат — усмихна се австрийката плахо, както куче помахва с опашка.

— Мога ли да ви налея една чашка? — запита Джон. — И седнете, моля ви се.

Австрийката поклати глава.

— Баща ви е много мил старец… най-милият стар човек, когото видяла. Мис Форсайт разказала всичко за него. По-добре ли е сега?

Думите й убодоха Джон като укор.

— О, да. По-добре е вече.

— Бих се радвала да го видя пак — каза австрийката с ръка на сърцето; — той има много добро сърце.

— Да — отвърна Джон. Думите й прозвучаха отново като укор.

— Никому не създава безспокойство и така любезно се усмихва.

— Нали?