Сага за Форсайтови

Тя виждаше, че в него бушуват чувства, които се мъчеше да изрази, но не възнамеряваше да му помогне. Мразеше в тоя миг себе си, а почти мразеше и него. Защо трябваше да се бори сама за тяхната любов? Не беше справедливо. Но в тоя миг видя очите му, изпълнени с обожание и безнадеждност.

— Не ме гледай така! Просто не желая да те изгубя, Джон!

— Не можете да ме изгубиш, докато държиш на мен.

— О, мога.

Джон сложи ръце на раменете й.

— Знаете ли нещо, Фльор, което не ми казваш?

Решителният въпрос, от който се страхуваше! Тя го погледна в лицето и отвърна:

— Не.

Пресече всичките си пътища за отстъпление; но какво значение имаше това, ако можеше да го спечели? Той ще й прости. Обви ръце около шията му и го целуна по устата. Спечели! Усети по туптенето на сърцето му до нейното, по затварянето на очите.

— Искам да съм сигурна! Да съм сигурна — прошепна тя. — Обещай!

Джон не отговори. Лицето му бе сковано от безгранично смущение. Най-после каза:

— Все едно да им ударим плесница, Фльор. Трябва да помисля малко; наистина трябва.

Фльор се изплъзна от обятията му.

— Добре, мисли!

И тя се разплака изведнъж от разочарование, срам и прекалено напрежение. Изминаха пет минути на жестоко страдание. Разкаянието и нежността на Джон бяха безгранични; но нищо не обеща. „Добре, щом не ме обичаш достатъчно — сбогом!“ — тя не дръзна да го изрече. Свикнала по рождение да налага волята си, тя се почувства обидена и смаяна от отпора на едно такова младо, нежно и предано същество. Поиска да го отблъсне, да опита какво може да постигне с гняв и студенина, и пак не дръзна. Съзнанието, че замисляше да го тласне слепешката към непоправима постъпка, омаломощаваше всичко — и огорчението, и страстта, и целувките й дори нямаха съблазнителността, която желаеше да вложи в тях. Бурната кратка среща завърши безрезултатно.

— Ще пиете ли чашка чай, gnädiges Fräulein?

Отблъсквайки Джон, Фльор извика:

— О, не… не, благодаря! Тръгвам си вече.

И изхвръкна, преди Джон да успее да я задържи.

Вървеше крадешком, изтривайки пламналите си мокри бузи, изплашена, ядосана, безкрайно нещастна. При все че го развълнува така дълбоко, той нищо не й обеща, не уговориха нищо определено! Но колкото по-несигурно и опасно беше бъдещето, толкова по-властно „волята да обладава“ впиваше като кърлеж пипала в сърцето й.

На Грийн Стрийт нямаше никого. Уинифред бе отишла с Имоджин да гледа някаква пиеса, която едни намираха алегорична, а други, „виждате ли, крайно сензационна“. Уинифред и Имоджин бяха отишли именно поради мнението на „другите“. Фльор тръгна за гара Падингтън. Въздухът, нахлуващ през прозореца на вагона откъм тухларниците на Уест Драйтън и късно окосените ливади, освежи все още пламтящите й страни. Доскоро цветята изглеждаха създадени само за откъсване; сега всички бяха с шипове и бодли. А златното цвете в трънения венец беше най-прекрасното и желаното за упоритото й сърце.

Масло в огъня

Когато се прибра вкъщи, Фльор намери една необичайна обстановка, която проникна дори през смущението, обгърнало личния й живот. Майка й беше недостъпна в своя мрачен унес; баща й размишляваше в лозовия разсадник за съдбата. И двамата не продумваха. „Заради мене ли? — помисли Фльор. — Или заради Профон?“ На майка си каза:

— Какво става с татко?

Майка й само сви рамене.

На баща си:

Баща й отвърна:

— Какво става ли? Какво има да става?

И я погледна остро.

— А знаеш ли — промълви Фльор, — че мосю Профон заминава с яхтата си за едно „мъничко“ пътешествие из Тихия океан?

Соумс разгледа един клон, на който нямаше ни един грозд.

— Лозата не върви — каза той. — Младият Монт беше тук. Питаше за тебе.

— О! Как го намираш, татко?

— Хм… продукт на времето си… като всички днешни младежи.

— А какъв си бил ти на неговата възраст, мили?

Соумс се усмихна мрачно.

— Ние работехме, не се забавлявахме… със самолети, моторетки и ухажвания.

Отбягваше да го погледне, докато задаваше въпроса, но все пак много добре го видя. Бледото му лице се изчерви, веждите, едва посивели, се смръщиха сурово.

— Аз нямах нито време, нито наклонност към донжуанство.

— Може би си имал някаква голяма любов.

Соумс я погледна втренчено.

— Да… щом искаш да знаеш… И голямо добро видях от нея!

Отдалечи се покрай тръбите на парното отопление. Фльор пристъпваше мълчаливо подир него.

— Разкажи ми за нея, татко!

Соумс се спря.

— За какво ти е да знаеш тия неща на твоите години?

— Жива ли е онази жена?

Той кимна.

— Омъжена?

— Да.

— Майката на Джон Форсайт, нали? А преди това твоя жена?

Изрече го импулсивно. Съпротивата му се дължеше сигурно на нежеланието тя да узнае някогашната рана, нанесена на гордостта му. Но тя се смая. Смая се, като видя този възрастен, спокоен мъж да премигва, сякаш го бе ударила, като чу толкова болка в гласа му:

— Кой ти каза? Ако е леля ти… Не понасям да се говори по тоя въпрос.

— Но, мили — започна ласкаво Фльор, — това е било толкова отдавна!

— Отдавна или неотдавна, аз…

Изправена до него, Фльор галеше ръката му.