Сага за Форсайтови

— О, ние хората на изкуството, много добре знаем, че вие ни прибирате, за да извлечете от нас каквото можете. Аз не се нуждая от вас…

И той изпусна кълбо дим от собствените й цигари.

Решението избухна като леден порив от бурята на оскърбеното й самолюбие.

— Чудесно. Можете да си изнесете творбите.

И почти в същия миг си помисли: „Горкото момче! Живее на таван и сигурно няма и пари за такси. При това пред тия хора! Направо отвратително!“

Младият Струмоловски поклати буйно глава; гъстите му коси, гладки като позлатено блюдо, не помръднаха при това движение.

— Мога да живея и без пари — отвърна пискливо той. — Неведнъж ми се е случвало заради изкуството. Заради вас, буржоата, ни се налага да си харчим парите.

Думите му улучиха Джун като камък в ребрата. След всичко, което бе направила за изкуството, след като се бе вживяла във вълненията му, в „проскубаните му пилета“! Мъчеше се да намери подходящи думи, когато вратата се отвори и прислужницата австрийка прошепна:

— Една млада дама, gnädiges Fräulein.

— Къде е?

— В малката трапезария.

Джун погледна Борис Струмоловски, Ханна Хобди, Джими Портигал и излезе, без да продума, загубила душевното си равновесие. Когато влезе в „малката трапезария“, видя, че младата дама е Фльор; изглеждаше прекрасно, макар че беше малко бледа. В този момент на разочарование едно „проскубано пиле“ от собствения й род беше добре дошло за Джун, склонна по инстинкт към хомеопатично лечение.

Девойката бе дошла сигурно заради Джон; или, най-малкото, за да научи нещо. И Джун усети в тоя миг, че да помогне някому, е единственото нещо, което може да изтърпи.

— Сетихте се, значи, за мене — каза тя.

— Да. Какъв приятен мъничък дом! Но, моля ви се, не искам да ви преча, ако имате гости!

— Не ми пречите — отвърна Джун. — Нека се поварят малко в собствения си сос. Заради Джон ли дойдохте?

— Вие бяхте на мнение, че е по-добре да ни кажат. И аз научих.

— О! — промълви смутено Джун. — Неприятна история, нали?

Стояха една срещу друга от двете страни на непокритата маса, където Джун се хранеше. Във вазата имаше голям букет исландски макове; девойката протегна ръка и ги докосна със своя пръст в ръкавица. Джун хареса изведнъж модната й рокля — с набор в талията и тясна под коленете; прекрасен цвят — синкав лен.

„Хубава като картинка“ — помисли Джун. Малката й стая с варосани стени, с под и камина от стари розови тухли, съединени с черни линии, с дървена решетка на прозореца, откъдето проникваха последните слънчеви отражения, не бе изглеждала никога така прекрасна, както сега, оживена от тази младежка фигура със светло, леко смръщено лице. Джун си припомни колко мила бе изглеждала самата тя в ония далечни дни, когато сърцето й бе изпълнено от Филип Босини, мъртвия любим, който я бе изоставил, за да разкъса завинаги връзката на Айрин с бащата на тази девойка. Дали Фльор бе узнала и това?

— А сега — запита тя — какво мислите да правите?

Минаха няколко секунди, преди Фльор да отговори.

— Не искам Джон да страда. Трябва да го видя още веднъж, за да сложим край.

— Да сложите край ли?

— Какво друго ни остава?

Девойката се стори изведнъж непоносимо безволева на Джун.

— Навярно имате право — промълви тя. — Зная, че и баща ми мисли така; но… аз сама никога не бих постъпила по този начин. Не мога да отстъпвам.

Колко спокойно и жизнено изглеждаше това девойче; колко безстрастно звучеше гласът му!

— Хората ще предположат, че съм влюбена.

— Не сте ли?

Фльор сви рамене.

„Трябваше да предположа — помисли Джун; — тя е дъщеря на Соумс… риба. Макар че той…“

— Какво искате от мене тогава? — запита почти отвратено тя.

— Бих ли могла да се срещна тук с Джон утре, когато той ще мине през Лондон на път за Холи? Той ще дойде, ако му пратите две думи тази вечер. А може би и да съобщите след това някак в Робин Хил, че всичко е свършено и няма защо да разправят на Джон за майка му.

— Добре! — отвърна рязко Джун. — Ще пиша веднага; вие ще пуснете писмото. Утре, в два и половина. Аз няма да бъда в къщи.

Тя седна пред малкото писалище в ъгъла. Когато се обърна, след като написа бележката, Фльор пак галеше маковете със своя пръст в ръкавица.

Джун намокри с устни една марка.

— Готово. Ако не сте влюбена, няма какво повече да се говори, разбира се. За щастие на Джон.

Фльор взе писмото.

— Безкрайно ви благодаря!

„Студенокръвно хлапенце!“ — помисли Джун. Джон, синът на нейния баща, влюбен и необичан от дъщерята на… Соумс! Унизително!

— Това ли е всичко?

Фльор кимна; къдрите на роклята потреперваха, докато тя вървеше с олюляване към вратата.

— Сбогом!

— Сбогом!… Модно девойче! — промълви Джун и затвори вратата. — Ах, това семейство!

Върна се в студиото. Борис Струмоловски бе потънал отново в христосоподобно мълчание, а Джими Портогал ругаеше всички освен групата, от чието име ръководеше Неоартист. Между осъдените бяха Ерик Кобли и още някои гениални „проскубани пилета“, които, в едно или друго време, бяха заемали първо място в помощта и преклонението на Джун. Тя почувства такава пустота и отвращение, че отиде до прозореца, където вятърът откъм реката щеше да отнесе кресливите слова.