Сага за Форсайтови

През нощта отиде при нея. Тя го прие спокойно, сякаш нищо не се бе случило. И той се върна в стаята си със странно чувство на покой. Който не е решил да вижда, няма защо да гледа. А той не бе решил… нито щеше да реши. Нищо нямаше да спечели от подобно решение… нищо! Отвори чекмеджето, извади кърпичка, след нея и снимката на Фльор. Погледна я, после я смъкна и пред него се показа другата… някогашната снимка на Айрин. Кукумявка се обади отнякъде, докато той стоеше до прозореца, загледан в портрета. Кукумявката се обади отново, червените японски рози станаха сякаш по-ярки, отнякъде лъхна мирис на липа. Господи! Отново беше съвсем друго! Страст… спомен! Прах!

Джун се опитва да помогне

Някакъв скулптор, славянин, живял в Ню Йорк, бездомен егоист, се мяркаше често вечер в ателието на Джун Форсайт, до брега на Темза в Чизуик. За Борис Струмоловски — изложил тук някои свои творби, така напредничави, че нямаше да ги приемат никъде другаде; с неговата унесена мълчаливост, която му предаваше известна прилика с Христос и подхождаше прекрасно на младото кръгло лице с широки скули, обримчено с руси коси, подстригано на челото като у девойка — вечерта на 6 юли бе започнала добре. Джун го познаваше от три седмици и за нея той все още въплъщаваше главния гений и надежда за бъдещето; един вид източна звезда, залутана в неразбиращия Запад. До тази вечер той се бе ограничавал да предава в разговорите си своите впечатления от Съединените щати, чийто прах току-що бе отърсил от нозете си — една, според него, толкова дива страна, че не бе успял да продаде почти нищо и бе предизвикал подозрения у полицията; една страна, както се изразяваше той, без расов облик, без свобода, равенство, братство, без принципи, традиции, вкус — с една дума, без душа. Напуснал я бе по собствена воля, за да дойде в единствената друга държава, където можеше да живее добре. В минути на самотност Джун мислеше с тъга за него, застанала пред творбите му… ужасяващи, но изпълнени с мощ и символизъм, щом бъдат обяснени! Фактът, че този човек, с ореол от златисти коси като образ от ранната италианска живопис, погълнат от гения си до степен да забрави всичко друго — единственият признак, по който се отгатва истинския гений, — трябва да бъде все още „проскубано пиле“, вълнуваше дотолкова доброто й сърце, че тя почти забрави Пол Пост. И се готвеше да разчисти галерията си, за да я запълни със шедьоврите на Струмоловски. Но срещна мъчнотии. Пол Пост избухна веднага; Воспович започна да жили. С цялата настойчивост на гениалността, която не им отричаше, те поискаха да използват поне шест седмици още галерията й. Неспирният поток от американци щеше да навлезе скоро в своя отлив. А притокът на американци беше тяхно право, единствената им надежда, спасението им — щом никой в тая „отвратителна“ страна не искаше и да знае за изкуството. И Джун отстъпи пред съпротивата им. Борис не можеше да има нищо против да използват притока на американците, които сам презираше така дълбоко.

Тази вечер тя му изложи всичко това в присъствието на Ханна Хобди, специалистка по графика със средновековни сюжети, и на Джими Портогал, редактор на Неоартист. Изложи го със спонтанната доверчивост, която постоянното общуване с неоартистични среди не бе успяло да пресуши в нейното пламенно и великодушно сърце. Но само две минути след като Борис наруши христосоподобното си мълчание, тя започна да върти сините си очи, както котка върти опашката си. „Това — заяви Борис — е типично за Англия, най-егоистичната държава в света, която смуче кръвта на други народи; която погубва мозъците и сърцата на ирландци, индуси, египтяни, бури и бирманци, на всички висококултурни нации; тиранична, лицемерна Англия!“ Това именно бе очаквал той, когато пристигне в тази страна на мъгли и търговци — на хора, съвършено слепи за изкуството, потънали само в грижата за печалба и най-груб материализъм. Доловила, че Ханна Хобди прошепна: „Слушайте! Слушайте!“, а Джими Портогал се подсмива, Джун се изчерви и отсече изведнъж:

— Защо сте дошли тогава? Не сме ви канили.

Забележката й беше дотолкова в противоречие с всичко, което му бе дала основание да очаква от нея, че Струмоловски протегна ръка и взе цигара.

— На Англия изобщо не й трябват идеалисти — каза той.

Но нещо неповторимо английско бе дълбоко засегнато в сърцето на Джун; пробудило се бе сякаш чувството за справедливост на Джолиън старши.

— Вие идвате, използвате ни — зави тя, — а след това ни ругаете. Може би смятате, че така е редно; но аз не смятам.

Тя откри това, което други бяха открили преди нея — дебелокожието, забулващо понякога чувствителността на гения. Младото, чистосърдечно лице на Струмоловски се превърна във въплъщение на високомерно презрение.

— Никой не ви използва; получаваме само това, което ни се пада, една десета от това, което ни се пада. Ще се разкаете за думите си, мис Форсайт.

— Не — отвърна Джун. — Няма да се разкая.