Сага за Форсайтови

Сънищата й тази нощ бяха неспокойни и безкрайни; стана с натежала, неотпочинала глава и се зае веднага да изучава алманаха „Уитикър“310. Всеки Форсайт е подсъзнателно убеден, че същността на всяко положение — това са фактите. Дори да победи предубежденията на Джон, нищо няма да излезе от отчаяното им решение, ако не са намислили как точно ще го изпълнят. От този неоценим справочник тя научи, че трябва да са навършили двайсет и една години; иначе е необходимо съгласието на човека, който, разбира се, нямаше да им го даде; залута се след това из указанията за разрешения, удостоверения, бележки, райони, докато най-после стигна до думата „клетвоотстъпничество“. Това беше вече глупост! Кому влиза в работата дали ще посочат невярна възраст, за да се оженят по любов? Закуси набързо и пак се върна на „Уитикър“. Колкото повече го изучаваше, толкова повече увереността я напускаше; докато накрая, прелиствайки нехайно страниците, стигна до Шотландия. Ето къде човек може да се ожени без всички тия глупости. Трябваше само да прекара там двайсет и един дни, след което Джон може да пристигне и да обявят брака си пред двама свидетели. И най-важното — този брак беше действителен! Така щеше да е най-добре! Тя преговори веднага мислено списъка на своите съученички. Мери Лямб живееше в Единбург и беше „разбран човек“. А имаше и брат. Ще отиде у Мери Лямб, която ще им стане свидетелка заедно с брат си. Фльор знаеше много добре, че някои девойки смятат всичко това за излишно; достатъчно беше да заминат някоя събота с Джон, след това да заявят на родителите си: „Ние се оженихме фактически, оженете ни сега по закон.“ Но Фльор беше предостатъчно Форсайт и подобна постъпка й с струваше съмнителна, освен това се страхуваше от изражението на баща си, когато я узнае. Не вярваше и Джон да се съгласи. Той имаше за нея мнение, което тя не би желала да принизи. Не! За предпочитане беше да отиде у Мери Лямб; тъкмо беше и сезон за пътуване до Шотландия. Много по-спокойна вече, тя си прибра багажа и, без да се сбогува с леля си, взе автобуса за Чизуик. Беше подранила, затова отиде в Кюгардънс311. Не намери покой между цветните лехи, дърветата с надписи и просторните зелени морави; наобядва се с кафе и сандвич с аншоа, върна се в Чизуик и позвъни у Джун. Австрийката я покани в „малката трапезария“. Сега, когато знаеше с какво имаше да се борят, копнежът й се бе удесеторил — сякаш Джон бе станал една от ония играчки с остри ръбове, които се опитваха да й отнемат, когато беше малка. Струваше й се, че ще умре от мъка, ако не успее да постигне целта си — да спечели завинаги Джон. С добро или зло, трябва да го спечели. Над червената тухлена камина беше окачено потъмняло кръгло огледало с много старо стъкло. Фльор застана пред него: беше бледа, с почти тъмни кръгове под очите; нервите й непрекъснато трепкаха. Най-после чу звънеца, прокрадна се до прозореца и видя Джон, застанал пред входа, да приглажда косите и устните си, сякаш се опиташе да успокои своите, също така тръпнещи, нерви.

Когато той влезе, Фльор седеше на един от двата плетени стола, с гръб към вратата, и веднага му каза:

— Седни, Джон. Трябва да поговорим сериозно.

Той седна пред масата, до нея; Фльор продължи, без да го поглежда:

— Ако не искаш да ме загубиш, трябва да се оженим.

Джон се смая.

— Защо? Научи ли нещо?

— Не; почувствах го в Робин Хил, след това и вкъщи.

— Но… — запъна се Джон — в Робин Хил… всичко мина гладко… нищо не ми казаха.

— И все пак смятат да ни попречат. Достатъчно беше да види човек лицето на майка ти. И на баща ми.

— Вижда ли го след това?

Фльор кимна. Имаше ли значение една допълнителна лъжа?

— Но — възрази живо Джон — не разбирам как могат да имат подобно чувство. След толкова години!

Фльор вдигна поглед към него.

— Може би не ме обичаш достатъчно.

— Не те обичам достатъчно ли? Но аз…

— Задръж ме тогава завинаги.

— Без да им кажем?

— Ще им кажем после.

Джон замълча. Колко по-възрастен изглеждаше сега от оня ден, когато — преди два месеца! — го бе видяла за пръв път… Сякаш беше преди две години!

— Това би огорчило страшно мама — промълви той.

Фльор отдръпна ръката си.

— Трябва да избереш.

Джон се плъзна на колене до масата.

— Но защо да не им кажем? Те наистина не могат да ни попречат, Фльор!

— Не могат ли? Аз пък твърдя, че могат.

— Как?

— Ние сме напълно зависими… Ще започнат с паричен и всякакъв друг натиск. Аз не съм от търпеливите, Джон.

— Но това значи да излъжем.

Фльор стана.

— Ти наистина не ме обичаш, иначе нямаше да се колебаеш. „Или се страхува той от своята съдба…“312

Джон сложи ръце на кръста й, за да я накара да седне отново. Тя продължи бързо:

— Всичко съм обмислила. Трябва само да заминем за Шотландия. Щом се оженим, те ще се примирят. Хората винаги се примиряват с фактите. Не разбираш ли, Джон?

— Но така ужасно да ги огорчим!

Предпочиташе, значи да огорчи по-скоро нея, отколкото родителите си!

— Добре; пусни ме да си вървя!

Джон стана и се облегна на вратата.

— Може би си права — каза бавно той, — но искам да помисля.