Сага за Форсайтови

Трябваше, разбира се, да се радва, но какво радостно имаше в случая? За баща й беше безразлично, за майка й може би не? Фльор влезе в овощната градина и седна под една череша. Ветрец въздъхна в най-високите вейки; небето между листата им беше яркосиньо, с бели облаци — тежките бели облаци, почти винаги налице в крайчеца на пейзажа. Пчелите търсеха заслон от вятъра и бръмчаха тихо, а върху сочната трева падаше плътната сянка на овощните дървета, посадени от баща й преди двайсет и пет години. Птиците бяха почти смълчани, кукувиците не се обаждаха, само диви гълъби гукаха. Полъхът, бръмченето, птичият зов в летния ден не дадоха за дълго покой на нервите й. Склонила глава към коленете си, тя започна да обмисля планове. Трябва да получи подкрепата на баща си. Защо ще е против, щом тя ще бъде щастлива? През своите почти деветнайсет години тя бе узнала, че бъдещето й е единственото нещо, което има значение за него. Оставаше й следователно само да го убеди, че за нея няма щастливо бъдеще без Джон. Баща й смяташе тази любов за безумна прищявка. Колко глупави са възрастните, които мислят, че разбират чувствата на младите! Нима сам той не бе признал колко дълбоко влюбен е бил на младини? Трябваше да я разбере! „Трупа пари за мене — мислеше тя, — но каква полза от това, ако не бъда щастлива?“ Парите и всичко, което може да се купи с тях, не носят щастие. Донася го само любовта. Жълтооките маргаритки в овощната градина, които й придаваха такъв призрачен вид, растат диви и свободни и всяка има свой уречен час.

„Не е трябвало да ме нарекат Фльор — размишляваше тя, — щом не са искали да доживея и да изживея своя щастлив час.“ Нищо реално не се изпречваше пред нея — нито бедност, нито болест, — само някакво чувство, призрак от едно злополучно минало! Джон беше прав! Възрастните не те оставят да живееш! Правили са грешки, вършили са престъпления, а сега желаят децата им да плащат заради тях! Ветрецът утихна и комарите започнаха да хапят. Тя стана, откъсна вейка орлови нокти и се прибра.

Вечерта беше задушна. И Фльор, и майка й бяха облекли тънки, бледи, деколтирани рокли. Цветята на трапезата бяха бледи; всичко порази Фльор със своята бледност: лицето на баща й, раменете на майка й, бледата ламперията на стените, бледосивия мек килим, абажурът на лампата, дори супата — всичко беше бледо. Никакво цветно петно в цялата стая, нито вино дори в бледите чаши, защото никой не пиеше. А доколкото имаше нещо небледо, то беше черно — костюмът на баща й, дрехите на лакея, кучето й, изтегнато уморено на прозореца, черните завеси в блед десен. Влетя пеперуда — също бледа. Мълчаливо мина тази траурна вечеря в знойна нощ.

Когато тръгна след майка си, баща й я повика. Тя се върна, седна край него до масата, окачи орловите нокти от роклята си и ги поднесе към носа си.

— Размислих — заяви той.

— Така ли, мили?

— Безкрайно мъчителен е за мене този разговор, но няма как. Не зная дали разбираш какво си за мене — никога не съм ти казвал, не смятах за потребно да ти кажа; но ти си всичко. Майка ти…

Той замълча, загледан в тънката ваза от венецианско стъкло.

— Да?

— Нямам никого освен тебе. Никога не съм имал… нито съм искал нещо друго, откакто ти се роди.

— Зная — промълви Фльор.

Соумс овлажни устни.

— Ти мислиш може би, че заради тебе мога да изгладя и да уредя този въпрос? Мамиш се. Аз… съм безпомощен в случая.

Фльор мълчеше.

— Съвършено независимо е от личните ми чувства — продължи по-уверено Соумс. — Другите двама не ще се съгласят на никакво мое предложение. Те… ме ненавиждат, както хората ненавиждат винаги този, когото са оскърбили.

— А… Джон?

— Той е тяхна плът и кръв, единствено дете на майка си. За нея вероятно е това, което ти си за мене. Няма изход.

— Не! — извика Фльор. — Не, татко!

Соумс се облегна на стола, бледен, търпелив, решен сякаш да не прояви никакво вълнение.

— Слушай — каза той. — Ти противопоставяш чувства от два месеца на чувства от трийсет и пет години. Какви изгледи за успех смяташ, че имаш? Два месеца… Първото ти увлечение, последица на десетина срещи, на няколко разговора и разходки, на няколко целувки — срещу… срещу това, което не можеш и да си въобразиш, което не може да си въобрази никой, ако не го е преживял. Бъди разумна, Фльор! Обзело те е просто умопомрачение от летните горещини.

Фльор се залови да къса полека орловите нокти.

— Умопомрачение е да позволиш на миналото да опропасти всичко. Какво ни интересува нас миналото? Отнася се за нашия, а не за вашия живот.

Соумс вдигна ръка към челото си, където Фльор зърна изведнъж капчица пот.

— Чие дете си ти? — запита той. — Чие дете е Джон? Настоящето е свързано с миналото, а бъдещето — и с двете. Няма изход от това.

Никога досега тя не бе чувала баща си да философства. И въпреки вълнението си се замисли, облегнала лакът на масата, а брадичката — на дланта си.

— Но, татко, погледни практически на нещата. Ние не можем един без друг. И двамата имаме предостатъчно пари; единствената пречка е някакво чувство. Да погребем миналото, татко!

В отговор той само въздъхна.