Сага за Форсайтови

— Аз се постарах да забравя — заяви изведнъж той; — и не желая да ми припомнят. — После, за да се отърве сякаш от някакво продължително, скрито раздразнение, добави: — Хората днес не разбират. Да, голяма любов! Никой не знае какво значи това!

— Аз зная — отвърна почти шепнешком Фльор.

Соумс, застанал гърбом към нея, се обърна внезапно.

— Какво приказваш… дете такова!

— Може би съм я наследила, татко.

— Какво?

— Любовта… към сина й.

Той беше бледен като платно, а Фльор чувстваше, че и тя навярно не изглежда добре. Прави един срещу друг, те се гледаха във влажната задуха, напоена с лекия мирис на пръст, саксийни мушката и зреещо грозде.

— Това е лудост — каза най-после Соумс с пресъхнали устни.

Почти без да мръдне своите, Фльор прошепна:

— Не се сърди, татко; не мога да я преодолея.

Разбираше, че той не е сърдит, а само дълбоко уплашен.

— Мислех — заекна Соумс, — че тая глупост е забравена вече.

— О, не! Сега е десеторно по-силна.

Соумс чукна с обувката си отоплителната тръба. Злополучното движение трогна девойката, която не изпитваше никакъв страх от баща си.

— Мили — заяви тя, — каквото има да стане, ще стане, нали знаеш.

— Ще стане! — повтори Соумс. — Не знаеш какво говориш. Научил ли е малкият?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Още не.

Той извърна отново глава и, вдигнал леко едното си рамо, продължи да гледа втренчено спойката на тръбите.

— Това ми е страшно противно. Син на онзи тип! Това… това е противоестествено.

Почти подсъзнателно Фльор забеляза, че той не каза: „онази жена“. И вътрешният й усет отново заработи.

Дали призракът на тази голяма любов се таи все още в някое кътче на неговото сърце?

— Бащата на Джон е съвсем болен и остарял; виждах го.

— Ти?…

— Да, отидох у тях с Джон; видях и двамата.

— И какво ти казаха?

— Нищо. Бяха много внимателни.

— То се знае.

Той загледа отново спойката на тръбите, после каза неочаквано:

— Трябва да помисля… Довечера ще поговорим пак.

Разбрала, че това приключва сегашния им разговор, Фльор се измъкна тихичко, оставяйки го да разглежда спойката на тръбите. Отиде в овощната градина, из малините и френското грозде, без никакво желание да откъсне и да хапне нещо. Колко весела беше преди два месеца! А сега се чувстваше оплетена в мрежа от страсти, установени правила, гнет и бунт, в окови от любов и омраза. В този мрачен миг на обезсърчение и на нея дори, така бойка по природа, й се струваше, че изход не съществува. Как да постъпи в случая… как да огъне и превие нещата според волята си, да добие това, за което копнееше сърцето й? Ненадейно, зад завоя на чемширения плет, тя се озова пред майка си, която вървеше бързо, с разгърнато писмо в ръка. Гърдите й се вдигаха тежко, очите бяха разширени, бузите пламнали. „Яхтата — помисли веднага Фльор. — Горката мама!“

Анет я погледна уплашено с широко разтворените си очи и каза:

— J’ai la migraine.313

— Много ми е жал, мамо.

— Как не!… На тебе и на баща ти… да ви е жал!

— Но, мамо… на мене наистина ми е жал. Аз зная как се чувства човек в такъв случай.

Слисаните очи на Анет се разшириха още повече, докато бялото се появи над гледеца.

— Клето невинно дете! — промълви тя.

Майка й — образец на самообладание и здрав разум! — да гледа и да говори така! Уплаши се! Баща й, майка й, самата тя! Само преди два месеца изглеждаше, че притежават всичко, каквото биха могли да желаят на този свят.

Анет смачка писмото. Фльор почувства, че не биваше да забележи този жест.

— Мога ли да ти помогна с нещо за мигрената, мамо?

Анет поклати глава и отмина с леко олюляване.

„Жестоко! — помисли Фльор. — А пък аз се радвах!“ Този тип! Защо мъжете се промъкват и разстройват чуждия живот? Навярно й се е наситил. Но как дръзва да се намеси в живота й и след това да й се насити? Как дръзва? При тази толкова естествена и така необикновена мисъл Фльор глухо и кратко се разсмя.