Сага за Форсайтови

Когато най-после Джим Португал свърши и си отиде, придружен от Ханна Хобди, повече от половин час тя седя и утешава Борис Струмоловски, обещавайки му поне един месец от потока на американците; и той дори си отиде сияещ. „И все пак — каза си Джун — Борис е чудесен.“

Със захапана юзда

Да знаеш, че си сам срещу всички, е за известни личности нравствено освобождение. Фльор не изпита никакво угризение, когато излезе от дома на Джун. Прочела осъдителното неодобрение в сините очи на своята дребна братовчедка, Фльор се зарадва, че бе успяла да я заблуди, и изпита презрение към нея, задето не бе разбрала намеренията й.

Да свърши ли? Как не! Скоро ще им покаже, че едва сега започва. И се усмихна на себе си в горния етаж на автобуса, който я отнасяше към Мейфеър. Но усмивката замря, задушена от тръпка на предчувствие и тревога. Ще успее ли да се справи с Джон? Тя бе захапала вече юздата, но можеше ли да накара и него да я захапе? Тя знаеше истината и разбираше колко опасно е да се протака… Той не знаеше нито едното, нито другото; а това беше твърде важна разлика.

„Да предположим, че му кажа — помисли Фльор; — дали няма да бъде по-сигурно?“ Не беше редно една противна случка да опропасти любовта им — Джон трябваше да разбере това! Не биваше да допуснат подобно нещо! Хората винаги се примиряват със свършените факти! От тази мъдрост — твърде дълбока за нейните години — тя мина към друго, не така философско съображение. Ако убеди Джон за незабавен таен брак и той разбере по-късно, че тя е знаела истината? Тогава? Джон мразеше измамата. В такъв случай може би е по-добре да му каже? Но споменът за лицето на майка му се изпречваше пред тоя порой. Фльор се боеше. Майка му имаше над него власт, може би по-силна от нейната собствена. Кой знае? Рискът беше твърде голям. Потънала в тези подсъзнателни пресмятания, тя бе отминала Грийн Стрийт и бе стигнала до хотел „Риц“. Слезе там и тръгна обратно покрай Грийн парк. Бурята бе окъсала дърветата, които още се отцеждаха. Тежки капки падаха по набраната рокля; за да ги избегне, тя мина отсреща, под прозорците на Айсиум. Поглеждайки случайно нагоре, зърна пред еркерния прозорец мосю Профон и един висок, едър мъж. Когато сви по Грийн Стрийт, чу, че някой я вика по име; обърна се и видя „дебнещия котарак“, който я настигаше. Той свали шапка — лъскаво бомбе, от тия, които тя особено ненавиждаше.

— Добър вечер, мис Форсайт. Мога ли да ви направя някоя мъничка услуга?

— Да. Да минете на отсрещния тротоар.

— Слушайте, защо не ме обичате?

— Така ли мислите?

— Така изглежда.

— Добре, ще ви кажа: защото ме карате да смятам, че не си струва труда да се живее.

Мосю Профон се усмихна.

— Вижте, мис Форсайт, не се тревожете. Всичко ще се оправи. Нищо не е трайно на този свят.

— Има неща, които са трайни — извика Фльор. — Поне за мене. Особено любовта и омразата.

— Това вече ме кара да се чувствам донякъде нещастен.

— Аз пък мислех, че нищо не може да ви направи щастлив или нещастен.

— Аз не обичам да досаждам на хората. И заминавам с яхтата си.

Фльор го погледна смаяно.

— Къде?

— На едно мъничко пътешествие в Тихия океан или където и да е — отвърна мосю Профон.

Фльор изпита и облекчение, и обида. Той желаеше ясно да подскаже, че скъсва с майка й. Как бе дръзнал да има някаква връзка с нея и как дръзваше сега да я скъса?

— Сбогом, мис Форсайт. Предайте почитанията ми на мисис Дарти. Аз наистина не съм толкова лош човек! Сбогом!

Той се спря с шапка в ръка. Когато се обърна да погледне скришом, Фльор го видя, че се връща — елегантен и тромав — към своя клуб.

„Не може дори да люби с убеждение — помисли тя. — Какво ще прави мама?“