Сага за Форсайтови

Облечена за вечеря, Анет седеше в гостната и той си каза, докато се качваше по стълбите: „Красив е, който красиво постъпва!“ Красиво! Като се изключат бележките за завесите в гостната и за бурята, почти не разговаряха по време на вечерята, която се отличаваше със строго определено количество и безукорно качество. Соумс не пи нищо. Последва Анет в гостната, където я завари да пуши на дивана между двете стъклени врати. Облегнала се бе, но седеше все пак изправено, в силно деколтирана черна рокля, сложила крак върху крак, полупритворила сините си очи; сивосинкав дим излиташе из червените й плътни устни, кестенявите коси бяха прибрани с панделка, обута беше в невероятно тънки копринени чорапи, с обувки с много висок ток, подчертаващ линията на стъпалото. Прекрасно украшение за всяка стая! Стиснал скъсаното писмо в ръката, която бе пъхнал в джоба на жакета си, Соумс каза:

— Ще затворя прозореца — влажно е.

Затвори го и се спря да погледа картината на Дейвид Кокс308, която красеше кремавия тапет на съседната стая.

За какво мислеше Анет? Той не бе разбрал ни една жена в живота си — освен Фльор… и нея дори не винаги! Сърцето му туптеше ускорено. Но ако смяташе да стори нещо, сега беше моментът. Той отвърна глава от Дейвид Кокс и извади скъсаното писмо.

— Получих това нещо.

Очите на Анет се разшириха, погледнаха го втренчено, останаха сурови.

Соумс подаде писмото.

— Скъсано е, но ще можеш да го прочетеш.

Върна се към Дейвид Кокс… Морски пейзаж във верен тон… но без достатъчно движение. „Какво ли прави сега онзи тип? — помисли той. — Добре ще го стресна все пак.“ Видя с крайчеца на окото си, че Анет стиска писмото; очите й се движеха от единия до другия край под почернените ресници и смръщените нарисувани вежди. Захвърли го, трепна леко, усмихна се и каза:

— Отвратително!

— Съгласен — отвърна Соумс. — И унизително. Вярно ли е?

Един зъб захапа червената долна устна.

— И какво, ако е?

Безсрамница!

— Само това ли ще ми кажеш?

— Не.

— Добре, изкажи се тогава.

— Каква полза да разговаряме?

— Признаваш, значи? — запита ледено Соумс.

— Нищо не признавам. Ти си глупак, че питаш. Мъж на твоето място не бива да пита. Опасно е.

Соумс обиколи стаята, за да потисне растящия гняв.

— Помниш ли — каза той, като се спря пред нея — каква беше, когато се ожених за теб? Счетоводителка в ресторант.

— А ти помниш ли, че аз бях на половината на твоите години?

Соумс прекъсна пръв суровата среща на погледите им и се върна на Дейвид Кокс.

— Не възнамерявам да си хабя времето в приказки. Искам да прекъснеш това… приятелство. Въпросът ме интересува дотолкова, доколкото засяга Фльор.

— Ах!… Фльор!

— Да — отвърна упорито Соумс; — Фльор. Тя е толкова ваше дете, колкото и мое.

— Много любезно, че признаваш това!

— Ще изпълниш ли каквото ви казах?

— Отказвам да ти отговоря.

— Ще трябва да те принудя тогава.

Анет се усмихна.

— Не, Соумс — заяви тя. — Ти си безпомощен. Не казвай неща, за които ще съжаляваш.

Вените по челото му се издуха от гняв. Отвори уста, за да излее вълнението — и не можа. Анет продължи:

— Такива писма вече не ще има; обещавам. Това стига.

Соумс се сви. Имаше чувството, че тази жена, която заслужаваше… сам не би могъл да каже какво, се отнася с него като с дете.

— Когато двама души са се оженили и са живели като нас, Соумс, най-добре е да не се занимават един с друг. Има неща, които човек не изкарва на показ, за присмех на хората. Ти остаряваш; аз още не. А ти ме научи да бъда много практична.

Минал през всички усещания на човек, когото душат, Соумс отвърна мрачно:

— Искам да прекратиш това приятелство.

— Ако не го прекратя?

— Тогава… тогава ще те залича от завещанието си.

Думите му никак не попаднаха в целта. Анет се изсмя.

— Ти ще живееш дълго, Соумс.

— Ти… си непочтена жена — каза ненадейно Соумс.

Анет сви рамене.

— Не мисля. Вярно е, че животът с вас уби много неща в мене; но не съм непочтена. Просто съм разумна — нищо повече. А и ти ще се вразумиш, след като размислиш.

— Аз ще се срещна с тоя човек — отвърна намръщено Соумс — и ще го предупредя.

— Ставаш смешен, mon cher309! Ти не ме искаш, а доколкото искаш нещо от мен, го получаваш. И желаеш всичко друго да умре. Не признавам нищо, но нямам намерение да умирам, Соумс, на моите години; затова по-добре кротувай. Аз сама не ще допусна никакъв скандал; никакъв. Но нищо повече няма да ти кажа, каквото и да правиш.

Протегна ръка, взе от една масичка някакъв френски роман и го отвори. Соумс я наблюдаваше, онемял от напора на своите чувства. Мисълта за другия просто пробуди желание да я притежава и тази нова страна на взаимните им отношение смая човека, така малко свикнал със самовглъбяване. Без да каже нито дума повече, той тръгна за картинната галерия. Ето какво значи да се ожениш за французойка! Но все пак, без нея нямаше да я има Фльор! Тя бе изпълнила предназначението си.

„Права е — помисли той. — Нищо не мога да сторя. Не зная дори дали действително има нещо.“ Инстинктът за самосъхранение му подсказваше да спусне капака, да потуши огъня, като му отнеме въздуха. Докато човек не вярва в нещо, то не съществува.