Сага за Форсайтови

— Не ме насърчавате — заяви неочаквано Монт.

— Не — отвърна Соумс. — Моят опит в живота не ми дава основание да насърчавам прибързани бракове. Сбогом, мистър Монт. Няма да съобщя на Фльор това, което ми казахте.

— О! — промълви унило Монт. — Аз мога наистина да си разбия главата заради нея. И тя отлично го знае.

— Предполагам.

Соумс подаде ръка. Разсеяно ръкостискане, тежка въздишка, а след малко шумът от мотора на младежа пробуди в съзнанието на Соумс представата за вихрушка от прах и счупени кости.

„Това е то младото поколение!“ — помисли мрачно той и излезе на полянката. Градинарите бяха косили, във въздуха се носеше мирис на прясно окосена трева — буреносните облаци притискаха всички миризми към земята. Небето беше мораво, тополите — черни. Две-три лодки отминаха по реката, търсейки навярно подслон пред наближаващата буря. „Три дни хубаво време — помисли Соумс, — а сега буря!“ Къде ли е Анет? С оня приятел навярно… Млада беше тя! Изненадан от странното великодушие на тази мисъл, той влезе в беседката и седна. В действителност — той признаваше това — Фльор значеше толкова много за него, че жена му значеше малко… съвсем малко; тази французойка бе останала за него главно любовница; а той ставаше вече безразличен към тези неща! Странно как, въпреки своята вродена грижа за разумни и сигурни инвестиции, Соумс влагаше винаги чувствата си само в една личност — по-рано Айрин, сега Фльор. Съзнаваше го смътно, седнал в беседката, съзнаваше необикновената опасност от това. То го бе довело някога до крушение и скандал, но сега… сега щеше да го спаси! Той държеше толкова много на Фльор, че заради нея щеше да избегне всеки нов скандал. Да можеше да пипне автора на онова анонимно писмо, щеше да го научи, че не е негова работа да разравя тинята, която сам той желаеше да остане на дъното на блатото!… Далечна светкавица, глух тътнеж; и едри капки дъжд закапаха по тръстиковия покрив над главата му. Той продължи да рисува равнодушно с пръст някаква фигура по прашната градинска масичка. Бъдещето на Фльор! „Желая ти щастливо плаване! — помисли той. — Нищо друго няма значение на моите години!“ Самотно нещо е животът! И никога не можеш да запазиш каквото имаш. От едно ще се опазиш, друго ще те връхлети. Не можеш да бъдеш сигурен в нищо! Протегна ръка и откъсна една червена японска роза от клона, закрил прозорчето. Цветята цъфтят и вехнат… странно нещо е природата! Гръмотевицата тътнеше и тряскаше, отминавайки на изток покрай реката, бледи светкавици заслепяваха очите; острите върхове на тополите се врязваха дълбоко в небесния фон, проливният дъжд шумеше, чукаше и обсаждаше беседката, където Соумс седеше безстрастен и замислен.

Когато бурята отмина, напусна заслона си и си тръгна по мократа пътечка към брега на реката.

В тръстиките се криеха два лебеда. Соумс ги знаеше и застана да погледа благородното очертание на белите им шии и големите змиевидни глави. „А в това, което трябва да сторя, няма нищо благородно!“ — помисли той. И все пак трябва да го извърши, за да предотврати нещо по-лошо. Анет трябваше да се е върнала вече оттам, където е била; беше почти време за вечеря и, колкото повече наближаваше да се види с нея, толкова по-трудно му ставаше да реши какво и как ще й каже. Хрумна му нова, страшна мисъл. Дали тя не ще поиска да си възвърне свободата, за да се омъжи за оня приятел! И да поиска, няма да я получи. Не за това се бе оженил той за нея. Образът на Проспер Профон мина бавно пред очите му и го успокои. Не беше мъж, който би се оженил. Не, не! Моменталната уплаха се смени с гняв. „По добре да не ми се мярка пред очите — помисли той. — Този мелез представлява…“ Какво представляваше всъщност Проспер Профон? Нищо особено, разбира се! И все пак нещо твърде съществено за тоя свят: една разюздана безнравственост, едно дебнещо разочарование! От него Анет бе възприела израза: „Je m’en fiche!“ Злокобна личност! Човек от континента… космополит… продукт на века! И да съществуваше по-жестока присъда, Соумс чувстваше, че не я знае.

Лебедите бяха извърнали глави и гледаха зад него към незнайните далечини. Единият изкряка тихо, помаха опашка, изви се сякаш по насочен рул и се отдалечи. Другият го последва. Белите тела и величествените шии се изгубиха от погледа. Соумс тръгна към къщи.