Сага за Форсайтови

На отиване към Грийн Стрийт Соумс се сети, че трябваше да намине на Съфък Стрийт у Дометриус, за да разбере ще може ли да купи от Болдърби картината от Кроум-баща305. Струвало си е наистина да се води война, щом след нея се появиха на пазара картините на Кроум-баща! Старият Болдърби бе умрял, синът и внукът му бяха убити… имението остана на някакъв братовчед, който възнамеряваше да го продаде, според едни — поради положението в Англия, според други — защото бил болен от астма.

Щом Дометриус вземеше картината, цената й щеше да стане недостъпна; затова трябваше да разбере не ли вече купена от Дометриус, преди да се опита да я купи сам. Той започна да разисква с Дометриус дали Монтичели306 ще има пак цена някой ден при сегашната мода живописта да е всичко друго, но не и живопис; заговори и за бъдещето на Джонс; засегна мимоходом Бъгстън Найтс307. И едва на тръгване добави:

— Значи, все пак не продават Кроум?

Просто от гордост за расовото си превъзходство (както бе предположил Соумс) Дометриус отговори:

— О, мистър Форсайт! Ще я взема, сър!

Трепването на клепките му затвърди решението на Соумс да пише направо на новия лорд Болдърби, че с картина на Кроум-баща може да се постъпи само по един достоен начин — като се избягнат комисионерите. Затова каза само:

— Добре. Довиждане! — и си отиде, след като бе подсетил Дометриус.

На Грийн Стрийт му казаха, че Фльор излязла и нямало да се върне тази вечер; щяла да остане още една нощ в Лондон. Той нае унило кола и успя да стигне навреме за влака.

В къщи се прибра към шест часа. Беше задушно, мухите хапеха, наближаваше буря. Взе писмата и се качи в гардеробната си, за да се изчисти от прахта и дима на Лондон. Безинтересна поща. Една разписка, сметка за разни покупки на Фльор. Съобщение за изложба на гравюри, едно писмо, което започваше:

„Сър, смятам за свой дълг…“

Някаква просба или изобщо нещо неприятно. Погледна веднага за подписа. Нямаше подпис! Обърна недоверчиво листа и разгледа всеки ъгъл. Тъй като не беше общественик, Соумс не бе получавал никога анонимно писмо и първото му намерение беше да скъса това като нещо опасно; второто — да го прочете именно защото е опасно.

„Сър, смятам за свой дълг да Ви осведомя, макар и да не съм никак заинтересован в случая, че съпругата Ви поддържа връзка с един чужденец…“

Стигнал до тази дума, Соумс спря несъзнателно и погледна за пощенския печат. Доколкото можеше да се прозре през непроницаемата тайнственост, с която пощенската служба бе обгърнала мястото на подаването, то завършваше с някакво „си“, а освен това имаше и някакво „т“. Челси? Не. Бетърси? Може би. Той продължи с четенето.

„Тия чужденци са всички от една порода: за чувал — и в реката! Този, за когото става дума, се среща два пъти седмично със съпругата Ви. Известно ми е от лично наблюдение… А възмутително е да гледате как мамят един англичанин. Проследете и ще видите дали казвам истината. Не бих с намесвал, ако този човек не беше един гаден чужденец.

Ваш покорен слуга“