Сага за Форсайтови

Вечерта се почувства съвсем отпаднал. Като не желаеше Айрин да го види в такова състояние, почака, докато тя започне да свири, и тогава се измъкна в малкото студио. Отвори високия прозорец за хладина, а вратата — за да чува музиката; настани се в старото кресло на баща си, затвори очи, облегна глава на изтърканата кафява кожа. Като тази част от сонатата на Цезар Франк бе бил животът му с Айрин — една божествена терца. А изведнъж — тази история… тази мъчителна история с Джон! На ръба между съзнанието и задрямването той почти не разбираше насън ли усеща мириса на пура и сякаш виждаше баща си в мрака, през затворените си очи. Образът се очертаваше, изчезваше, появяваше се отново. Струваше му се, че в самото кресло, където беше седнал, вижда баща си в черен редингот, кръстосал нозе, да полюлява очилата с палеца и показалеца; вижда големите бели мустаци, хлътналите очи, които поглеждаха изпод купола на челото, сякаш търсеха неговите, и му казваха: „Готов ли си, Джо? Ти трябва да решиш. Тя е жена!“ О, как позна баща си в тази фраза; как цялата Викторианска епоха изникна заедно с нея! И своя отговор: „Не, побоях се. Побоях се да не огорча нея, Джон и себе си. Имам болно сърце. Побоях се.“ Но старите очи, толкова по-стари и толкова по-млади от неговите собствени, настояваха: „Касае се за твоята жена, за твоя син, за твоето минало. Бори се, моето момче!“ Беше ли това съвет от блуждаещ призрак, или бащинското чувство продължаваше да живее в сина? И пак този дъх на пура — от напоената с него стара кожа. Добре, ще се бори, ще пише на Джон, ще обясни всичко — черно на бяло! Изведнъж усети, че започна да диша с мъка, че се задушава, сякаш сърцето му се е подуло. Стана и излезе на въздух. Звездите светеха по-ярко от всеки друг път. Зави по терасата към другата страна на къщата и оттам, през прозореца на салона, видя Айрин пред пианото, с озарени от светлината сребристи коси; изглеждаше вглъбена в себе си, отпуснала ръце, втренчила някъде напред тъмните си очи. Джолиън видя как вдигна ръце и ги сключи до гърдите си. „За Джон — помисли той. — Само за Джон. Аз вече преставам да съществувам за нея… Съвсем естествено!“

Измъкна се обратно, като внимаваше да не го види.

На другия ден, след една тежка нощ, се зае със задачата си. Пишеше с мъка и често задраскваше:

„Мое скъпо момче,

Ти вече си достатъчно голям и можеш да разбереш колко е тежко за старите да откриват живота си пред своите деца. Особено когато, какъвто е случаят с майка ти и мене — при все че за мене тя си остава все млада, — старите са дали изцяло сърцето си на този, пред когото трябва да се изповядат. Не мога да кажа, че съзнаваме, че ме прегрешили — според мене хората рядко съзнаваме това, — но мнозина биха казали, че сме, а поведението ни, добро или лошо, във всеки случай ни излагаше. Истината, моето момче, е, че и двамата имахме минало, и моята задача сега е да ти го кажа, защото то засяга тежко и дълбоко твоето бъдеще. Преди много, много години — всъщност през хиляда осемстотин осемдесет и трета, когато била едва двайсетгодишна — твоята майка я сполетяла тежката и продължителна злочестина да сключи един нещастен брак… не с мене, Джон. Без собствени средства и с мащеха, твърде близка по нрав с Изабела323, тя била нещастна в соя бащин дом. И се омъжила за бащата на Фльор, братовчед ми Соумс Форсайт. Той я ухажвал упорито и трябва да му се признае, че бил дълбоко влюбен в нея. След една седмица тя разбрала каква страшна грешка е направила. Не по негова вина: нещастието се дължало на нейното непознаване на живота.“

Дотук Джолиън бе успял да запази някакво подбие на насмешливост, но отсега нататък темата го увлече.